Илса Бик - Пепел

– Да. – Том стоеше с ръце на хълбоците и гледаше след Ели, която крачеше през полето. – Наистина се издъних.

– Постоянно ми повтаряш да не се самонавивам. А я виж себе си? Та тя е само дете. Хайде, да разпънем палатката и да запалим огън. Всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо.

Докато се занимаваха с палатката, Алекс му каза:

– Знам, че не ти се говори за това и че не ти оказах голяма подкрепа за Лари, но сега мисля, че постъпи правилно.

Том тъкмо забиваше едно колче, така че лицето му остана скрито.

– Oще не съм убеден в това.

– Някога случвало ли се е... искам да кажа в Афганистан, случвало ли се е...?

– Да убия някого, защото ме е помолил? Убийство от състрадание? – Тогава Том я погледна. – Не. Знам, че ще прозвучи глупаво, едно е да стреляш по врага, а всичко останало е чисто и просто убийство. Имаше един тип в отряда ми, казваше се Кроу. Беше целият разкъсан. Един снаряд с висока пробивна сила се вряза в хъмвито[22] и разби шлема му на пух и прах. Отнесе по-голямата част от лицето му и половината череп. Но не го уби – беше в съзнание, когато стигнах до него. А докато държах ръката му и му повтарях, нали знаеш, да се държи, Кроу ме погледна с единственото око, което му беше останало, и с ясен като звънче глас ми каза: „Убий ме“. Престорих се, че не съм чул, въпреки че не беше вярно, и тогава Кроу го изрече отново и продължи да го повтаря, докато не изгуби съзнание. По-късно, когато един от приятелите му отишъл да го види, Кроу му казал: „Предай на оня кучи син Идън, че е страхливец“.

– Оживя ли?

– О, да. Не си ли чула? Войната беше страхотна школа за мозъчните хирурзи. Хубавото е, че си жив. А лошото, че гледаш да стоиш по-далечко от всякакви огледала – освен ако не си безмозъчен зарзават. Защо според теб искаше да го убия?

– Но все пак е жив . Може би сега мисли другояче.

– Алекс, той беше на нашата възраст. – С финален удар Том фрасна колчето с ожесточение. – Ако Лари се окаже прав, ще ти дам възможност да отгатнеш от три пъти на какво прилича Кроу сега.

През цялата вечер Ели не хапна нищо и стоеше настрана и от двамата. А когато Том се опиташе да я заговори, тя забиваше упорито поглед в земята и прегръщаше кучето, докато накрая той не се отказа. Скоро след това Ели взе Мина със себе си и се мушна в палатката. През следващия един час Том и Алекс седяха приведени над пътния атлас, който бяха намерили в рейнджърската хижа.

– Може би трябва да се върнем назад – подхвърли Алекс.

– Мразя да става така. Това си е чиста загуба на време и гориво. Ето виж, според картата по-нататък пътят става по-равен, пък и не бива да забравяме, че това е фермерски район. Следователно по пътя трябва да има и други къщи, което значи, че шосето ще стане по-добро. Така че продължаваме напред и след известно време трябва да излезем на ето този горски път, който ще ни отведе на северозапад, покрай Орен.

– Това е голям град.

– Да, и е пълен с хора.

– Колко път има дотам?

– Приблизително седемдесет-осемдесет километра.

– А каква е другата възможност?

– Оправяме се на югозапад, а после сечем на запад. На това място тук има стара мина и едно доста малко градче на петдесетина километра северно от мината. Всъщност прилича повече на село. – Той присви очи, за да прочете името. – Рул.

– Този вариант ми се струва по-добър. Поне хората ще са по-малко.

– Може би. Съжалявам, че не спряхме на онази ферма. Можеше да намерим някой камион или кола, или поне газ. – От устата му излизаше пара. Той поклати глава и додаде: – Боже, не разсъждавам ясно.

– Справяш се много по-добре, отколкото бих се справила аз на твое място. Аз не бих могла да застрелям човек, когото познавам, а ти държеше на Джим.

– Не. – Втренчил поглед в огъня, той въздъхна и отпусна ръце между коленете си. – Тоест, да, държах на него, но това не е най-важното. Помниш ли, когато ти казах, че го преследвах? На два пъти ми беше на мушката. Можех да го застрелям и вероятно трябваше. Но не го направих. Разсъждавах като Лари. Преживявах отново и отново случилото се с Кроу. Постоянно ме измъчваше мисълта, че може да греша, че той ще излезе от това състояние и отново ще се превърне в Джим. Просто не можех да го направя, което за малко щеше да се окаже фатално. Ако Ели не бе извикала...

– Да, но тя извика и ти ни спаси.

Погледите им се срещнаха и тогава той протегна ръка и обхвана брадичката ù.

– А може би взаимно се спасихме – каза той.

Алекс застана първа на пост.

– Хайде, ще те събудя около един, обещавам.