Илса Бик - Пепел

– Ммм. – Том хвърли поглед към палатката, в която бе влязла Ели преди един или два часа. – Не искам да рискувам да я събудя. Ще разпъна войнишката палатка до камиона и ще спя там.

Дойде полунощ. Звезди и луна нямаше, за което Алекс бе благодарна. Докато подклаждаше огъня, се питаше в просъница колко ли време щеше да е нужно, за да стане луната отново, каквато беше преди. Години? Тя се прозя. Топлината на огъня сгряваше ръцете и лицето ù. Гърбът ù беше студен, но това ù помагаше да остане будна.

Замисли се и за Том. Не знаеше нито какво става, нито какво означава всичко това. Цялото ù тяло пулсираше, жадно за неговото докосване. Но в копнежа ù нямаше нищо похотливо, а само желание да бъде близо до него, в прегръдките му.

Никога не бе имала приятел, не бе целувана. Имаше едно момче – много готин и крайно отнесен деветокласник с дълги мигли, който се казваше Шейн. Бяха излизали заедно с компания приятели, като през цялото време си разменяха срамежливи погледи, но така и не се събраха. А после родителите ù умряха и всички започнаха да се държат, като че ли е радиоактивна, и да странят от нея, сякаш не бяха сигурни дали в такива случаи е позволено да се забавляваш. След това се премести при леля си, прехвърли се в друго училище и така стана новата ученичка в класа. Тогава се появи диагнозата и целият ù живот се превърна в един безкраен омагьосан кръг от терапии, болници и лекари.

Тя хвърли поглед към войнишката палатка на Том. Дали си е мислил за нея, преди да заспи? Всъщност какъвто си беше, нищо чудно още да стои буден. Така че... какво щеше да стане, ако просто се вмъкне в палатката му?

Ами ако не станеше нищо ?

Боже, знаеше точно какво ще се случи. Щеше да я отблъсне тактично, да ù каже, че са подложени на огромно напрежение и че сега не му е времето да започват връзка...

„Няма смисъл!“ – помисли си тя. По-добре да не знае.

Ръката на Мики Маус върху часовника на Ели показваше един часа. Алекс реши да остави Том да поспи още час, който постепенно се превърна в два, после в три и накрая...

Някой я сръчка в гърба.

– Алекс!

– Какво? – Събуди се отведнъж, схваната и измръзнала. В един и същи миг се опита да сграбчи мозберга и да се обърне, при което едва не се изтърколи от мястото си.

– Спокойно, аз съм – каза Ели. А до нея с ухилена муцуна и размахала опашка в мразовития въздух, стоеше Мина. Нощта преваляше, а зората се мержелееше на хоризонта като неясно оловносиво петно. Сипеше се ситен като сол сняг.

– Ели – въздъхна тя с облекчение, издишайки облаче пара. – Не го прави повече.

Извинявай, но не можах да те събудя – изтъкна Ели. – Огънят е изгаснал. Щях да го запаля, но ме беше страх да не те изгоря.

– О, така ли? – Тогава забеляза, че момичето държеше в ръце наръч подпалки. Погледна часовника на Ели: седем часа. Малко по-нататък видя, че палатката на Том стоеше все така плътно закопчана – нещо нетипично за него. – Сигурно съм била изморена.

– Може ли да...

– Разбира се. – Тя се сви до изгасналия огън, а момичето изсипа подпалките на тревата. Кучето се притисна към Алекс и простена от удоволствие, щом тя го почеса зад ушите. – Имаш ли нужда от помощ? – попита Алекс.

– Не, справям се – отвърна Ели. Тя работеше мълчаливо, като първо измете студената угаснала пепел, а после сипа гориво.

Алекс проследи с поглед как Ели поднася клечка кибрит към натрошените съчки, сред които имаше снопове трева, подобна на млечка. – Къде намери глухарчета?

– Ей там, в гората – отвърна Ели, без да вдига поглед. Тя взе да духа леко и равномерно, при което се появи мъничък оранжев пламък и дървото се запали с припукване. А после нареди внимателно в огъня тънки клонки. – Не бях сама. Взех Мина със себе си, а и свирката беше у мен.

– Това не беше упрек. Справяш се чудесно.

– О, така ли? – Без да откъсва очи от огъня, Ели взе да дъвче долната си устна. – Съжалявам за вчера. Не биваше да крещя.

Плитките на Ели стърчаха настрани и от тях бяха изскочили непокорни кичурчета коса. Алекс се пресегна и прибра една непослушна руса къдрица зад лявото ухо на момичето.

– Том те разстрои. Мен също.

Ели ù хвърли бърз, кос поглед.

– Наистина ли?

– Да. Не смятах, че постъпва правилно.

– А сега какво мислиш?

– Сега го разбирам по-добре. Мисля, че Том прави, каквото може. Като всички нас.

– Не искам да ме намрази. – Очите на Ели се насълзиха. – И не искам да ви се случи нищо лошо.

Алекс искаше да ù обещае, че нищо лошо няма да се случи. Но вместо това разтвори широко ръце и каза: