Илса Бик - Пепел

Спяха пред камината в предната стая, като Ели се свиваше между Алекс и Том, които се редуваха да пазят през нощта. Том не спеше много, защото или не можеше, или не смееше. През повечето нощи Алекс се сепваше, след като часове наред бе седяла на пост, и виждаше Том, все още буден, да седи заедно с кучето до прозореца, облегнал се на възглавниците. От време на време виждаше как тъмният силует на главата му се обръща и той ги поглежда, тогава Алекс долавяше повей на сигурност и непоклатимост и знаеше, че той ще ги пази въпреки всичко. Често го виждаше да се сепва в съня си и тогава се сещаше за историите, които бе чувала, за мъже, завърнали се от война и измъчвани от кошмари. Но така и не го попита. Предпочиташе да си мисли, че просто проявява уважение към правото му на уединение.

Но това беше лъжа. Един път, когато Том и Ели бяха навън, тя отвори черния несесер и втренчи поглед в найлоновите торбички, библията и неразпечатаното писмо. Нямаше никаква представа какво да прави сега с всички тия неща. Предвид последните събития, нищо чудно да се наложи да я мъкне със себе си през остатъка от живота си, което вероятно означаваше, че няма да е задълго. Би могла да каже на Том за тумора и сигурно щеше да го направи. Имаше му доверие, а и двамата разчитаха един на друг. Предполагаше, че човек, който е бил на война и е обезвреждал бомби, е достатъчно добре запознат с кошмарите и чудовищата. Ала всеки път, щом понечеше да му каже, я пробождаше все същото познато чувство на страх. Веднъж научили за тумора, хората се променяха. Личеше си, че се чувстват неловко, отбягваха погледа ù и се отдръпваха далеч от нея с явно облекчение. Нещо по-лошо, тя знаеше точно какво си мислят: „По-добре тя, отколкото аз“.

Страхът наистина я спираше, но имаше и нещо друго. Вярно, че Том се бе озовал на правилното място в правилния момент, но семейството му се намираше в Мериленд. Споменал беше, че трябва да се върне на служба през декември. Тогава защо бе дошъл чак до Мичиган само за да кръстосва планината с командира на отряда си? Нима в Афганистан не го е виждал достатъчно? Нямаше никакъв смисъл. Ако ще се връщаш на бойното поле, няма ли да предпочетеш да прекараш това време със семейството си? Така и не го попита, но от начина, по който я гледаше, хващаше ръката ù понякога или докосваше рамото ù, от грижите и търпението, с които се отнасяше към Ели, личеше, че той се страхува. Да не ги изгуби? Вероятно. А може би страхът се коренеше много по-дълбоко – в нещо, което вече бе изгубил. Въпреки цялата си сила, способности и кураж Том също криеше тайни.

Но имаше и други моменти: когато погледите им се срещаха и тя долавяше един по-дълбок, разнороден аромат, и тогава сърцето ù трепваше. Понякога се унасяше в мисли какво би било усещането, ако той притиснеше устни към нейните. А понякога стигаше още по-далеч и се питаше какво би било, ако наистина даде воля на чувствата си, и дали и Том не си мисли за същото.

Ала тя не предприе нищо. Не каза нищо. Дори не попита. В главата ù дебнеше чудовище. Да си мълчи за това, не беше нито честно, нито правилно, но истината би отблъснала всекиго, дори Том.

Така че тя закопча несесера, пъхна го в раницата и реши да не мисли повече за това.

В края на първата седмица от ноември – шест седмици след Енергийния срив – тримата още не се бяха променили, за разлика от времето. Том изтрополи вътре с наръч дърва за огрев и съобщи новината, в чиято достоверност Алекс се увери още щом се показа навън и погледна на север. Денят беше сив и ветровит, така че тя успя да вдъхне аромата му – онзи мирис на хладен метал – и зърна плътното покривало на купестите тъмносиви облаци.

Този път свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно.

– Сняг.

– Ъхъм. Може би ще завали по-скоро, отколкото очакваме – отвърна Том. – Трябва да вземем решение.

– Дали да заминем, или да останем. – През отворената врата на кухнята чуваше как Ели сгъва прането в предната стая и говори на Мина. – Не знам, Том. Защо да не останем? Засега никой не ни е безпокоил, пък и нали в града още не е безопасно.

Всяка вечер двамата с Том притихваха приведени над старото радио на върха на наблюдателната кула, опитвайки се да съберат възможно най-много информация. В повечето случаи се чуваше само статичен шум, но от малкото съобщения, които бяха прихванали, научиха, че и двете крайбрежия на практика бяха мъртви зони, обхванати от пожари или заразени с радиация, или и двете. Навред цареше пълен хаос и, както изглежда, от правителството не бе останало почти нищо, поне тук, в Съединените щати. От известията, които се получаваха, разбраха, че Стан не бе единственият починал на място; много хора, десетки милиони, бяха загинали в първите няколко мига. Но знаеха, че това не е всичко от неясните разкази за канибали, побъркани зомбита и внезапно обезумели деца. Всъщност децата се оказаха много.