Илса Бик - Пепел

– Не.

– Само няколко секунди след аварийното спиране на реактора. – Очите ù засмъдяха и тя усети изгаряща паника в гърдите си. – Нали ти казах, че беше пълна откачалка. Цели два дни стояхме на урока за Чернобил. Температурата се покачила за около четирийсет секунди и радиоактивните пари нараснали до такава степен, че избухнал първият котел. Четирийсет секунди . Пожарът продължил седмици наред и това довело до още по-голяма радиация. Ето какво става там някъде, отново и отново и отново, само дето последиците са хиляди пъти по-разрушителни, защото хранилищата са по-големи. Хайде, кажи нещо. Нали ти си специалистът по взривни вещества; ти си човекът, който разбира от огнени стихии и ударни вълни, причинени от ядрени експлозии. Всичко се разтопява или изпарява и това е само през първия ден.

– Алекс...

– Защото без електричество няма как да се охлаждат останалите реактори, както и горивните пръти в хранилищата, които не са ударени...

– Алекс, успокой се.

– Което означава, че те също ще избухнат: всяка атомна централа и хранилище за отпадъци в страната, в целия свят, навсякъде .

– Хей. Спри! – Той стана от стола си. – Няма смисъл да продължаваш.

– Не ми пука! Луната е зелена, Том. Зелена! – Имаше чувството, че крещи – думите режеха като с нож гърлото ù – но от устата ù излизаше само едно пресипнало силно хриптене. – Това е краят на света! Въздухът е пълен със зараза, прах и пепел и хората са мъртви. Строполиха се мъртви, когато избухнаха електромагнитните бомби, а онези, които не са, също ще умрат. От глад или от радиационно отравяне, или просто ще се избият помежду си – помниш ли онези деца? Ами Джим? Все още нямаме обяснение какво се случи с тях, дали и други хора ще се променят, или кога и ние самите...

– Но с нас всичко е наред. Ние не сме мъртви, не сме се променили и няма да се променим.

– Не знаеш със сигурност.

– Напротив, знам. – Той коленичи пред нея и хвана ръцете ù. – Погледни ме, чуй ме добре. Не вярвам в бог, но вярвам в съдбата.

– Какво искаш да...

– Млъкни и ме слушай. Оцелявал съм в престрелки, каквито не можеш да си представиш. Не знаеш колко често съм смятал, че с мен е свършено, колко често съм си казвал: „Това беше, този път ще умра“. Но все пак се върнах у дома. Върнах се тук. – Вдигна ръка и я постави на тила ù. – Върнах се навреме, за да ви спася.

– Това беше късмет.

– Не късмет, а съдба. Бях на правилното място в правилния момент. Отказвам да повярвам, че преминахме през всичко това само за да умрем – заяви яростно той. – Сега сме живи. В безопасност сме. И няма да позволя нищо да се случи нито на теб, нито на Ели, и това е обещание.

„Съдба или не, това обещание няма как да го спазиш. В главата ми има чудовище, което може да има нещо друго наум.“ И все пак искаше да му повярва. Цялата трепереше, разтърсваха я дълбоки вътрешни тръпки, толкова силни, че се уплаши да не се разпадне на парчета.

– Но к-къде ще о-отидем? Н-не можем да се върнем. К-къде?

– В момента не се налага да ходим никъде. Ще измислим нещо. Хайде, аз съм до теб, успокой се. – По някакъв начин той я бе издърпал от стола и сега двамата седяха на пода – Алекс бе увила ръце около врата му, всеки мускул на тялото ù бе напрегнат като навита пружина – след това той я притисна към гърдите си и двамата взеха да се олюляват напред-назад. – Всичко е наред, аз съм до теб – рече той, прегърнал я силно. – Спокойно. До теб съм, Алекс, до теб съм.

И тогава тя заплака – за Джак и Ели, за бедната вярна Мина и за мъртвите си родители, които бе изгубила завинаги; за леля си, която никога вече нямаше да види. Плака за Том, но най-вече за малките му сестри, които живееха недалеч от окръг Колумбия, тоест на възможно най-лошото място. Плака дори за астронавтите, които се носеха по своята обречена орбита под една чужда и студена луна.

Плака също и от страх. Колкото и лошо да беше положението, помисли си тя, щеше да става все по-лошо.

Щом имаше един Джим, една Руса конска опашка и едно баскетболистче, можеше да се появят и други. Да не говорим, че някой от тях би могъл да се окаже следващият.

Измина една седмица, а после и втора, и трета. Те си почиваха, правеха оглед на провизиите си и се хранеха добре – дори и кучето. Прекарваха времето, като четяха книги от завидната колекция на рейнджърите, излизаха на кратки разходки около хижата и хвърляха фризби на Мина, чиято пострадала лапа определено се възстановяваше. Генератора не включваха изобщо, тихото жужене ги изнервяше, а и рейнджърите им бяха оставили ветроупорни фенери и много свещи. След онази първа нощ разказаха на Ели всичко, което бяха научили, и Алекс остана изненадана от спокойствието, с което малкото момиче прие новините. Може би когато нямаш семейство, при което да се върнеш, някак по-лесно приемаш факта, че целият свят е обхванат от пламъци. Или просто Ели бе решила, че сега те са нейното семейство, което не беше далеч от истината.