Илса Бик - Пепел

Том се ухили.

– Нищо не възбужда апетита така добре, както едно преживяване на косъм от смъртта. Ели, вземи си, каквото пожелаеш.

– Не съм гладна – повтори Ели. Момичето наблюдаваше неуверено Мина, която се бе спуснала към купата, оставена на пода от Том, и сега буквално засмукваше храната през носа си. – Май е най-добре да си легна.

– Както искаш, скъпа. – Том сложи маруля и домат в хамбургера си, след което изцеди отгоре щедро количество кетчуп. – Можеш да правиш, каквото пожелаеш. Алекс, би ли подала майонезата?

– Разбира се – отвърна Алекс, опитвайки се да сдържи усмивката си. Но уловила предупредителния поглед на Том, тя се постара да си наложи най-безизразната физиономия, на която бе способна. Можеше веднага да познае, когато някой използва методите на реверсивната психология; ненапразно бе зяпала толкова време килима на психиатъра си. Алекс постави бургера си върху щедро количество маруля и тогава видя, че Ели се отпусна в един стол.

– Горчица – рече тихичко детето. – И малко сос, моля.

– Една или две лъжици? – попита Том.

– Две.

Том ù отсипа пестеливо от соса.

– Ще ти сложа и малко домат... Ето, стана добре. Опитай. Там, откъдето го взех, има и още.

Продължиха да се хранят мълчаливо, което я изпълни с такова спокойствие и почти трогателно усещане, защото това беше нещо толкова естествено, и Алекс си помисли, че Том беше напълно прав. Храната беше изключително важна. След като толкова дълго бяха гладували, сега вкусването на храна – с всичките ù аромати и възбуждащи апетита вкусове – беше истински празник.

Тишината ù даде възможност да обмисли случилото се в мазето. Като оставим настрана глупостта, която бе проявила – перспективата за допълнително оръжие бе пресушила дори последната капка здрав разум у нея – вонята на смърт, колкото и слаба да бе тя, имаше две възможни обяснения. Или рейнджърите бяха претърпели промяна, или долу бе тършувал някой друг засегнат от Енергийния срив смахнат. И в двата случая ставаше ясно защо рейнджърите бяха изчезнали толкова бързо оттук.

Но защо им беше да залагат капан? Тя отхапа от хамбургера си и започна бавно да дъвче, обмисляйки въпроса от всички страни. В капана би могъл да се хване само човек, който знае къде се намира сейфът с оръжието. Том го бе пропуснал, а Ели бе открила избата по чиста случайност. Затова може да се предположи, че само някой от рейнджърите ще знае за местонахождението на сейфа и изобщо за съществуването на избата.

Да допуснем, че рейнджърите са били двама. В такъв случай единият може да се е променил, а другият не. Тогава дали капанът не беше заложен от онзи, който е останал нормален, с надеждата да убие другия, който се е променил? Или...

„Един момент. Том спомена, че Джим е запазил отчасти същността си, след като е откачил. Ами ако полуделият рейнджър е заложил капана, за да спипа другия, който е останал нормален?“

– Вкусен ли е бургерът? – попита Том.

– Моля? – Алекс вдигна поглед, осъзнала, че е спряла да дъвче. – Супер е – рече тя с пълна уста и преглътна.

След това се замисли отново: „Онези подивели деца се бяха променили още първия ден. Джим беше по-голям на възраст и се е променил на втория ден, но се беше превърнал в същото чудовище като тях. А сега към сметката вероятно щеше да се добави и един рейнджър, като по този начин ставаха черима души, претърпели промяна“.

Всъщност петима. Защото и тя се бе променила, макар и не по същия начин като другите.

Все още не.

Том вдигна поглед от големия умивалник, в който миеше съдовете. Кацнал на перваза над мивката, един фенер „Коулман“ излъчваше, съскайки, ослепително бяла светлина.

– Заспа ли?

– Около трийсет секунди, след като ми каза, че никога вече нямало да заспи – отвърна Алекс, след което взе една кърпа и започна да бърше подадената ù мокра чиния. – Всъщност мисля, че се успокои благодарение на Мина и на това, че ти хрумна да свалиш матраците и да приготвиш легла пред камината. Къде си се научил така да се оправяш с децата?

– Дванайсет години помагах за четирите си малки сестри. – Том извади шепа вилици от сапунената вода, изтърка ги и ги изплакна.

– Четири? Майчице! Какво толкова лошо си направил?

Том ù подаде приборите, за да ги посуши.

– Родителите ми се разделиха, когато бях на осем. След това баща ми се ожени повторно и с мащехата ми почнаха да бълват бебета. Но какво пък. Децата са сладки.

– Къде е семейството ти сега? – попита тя.