Илса Бик - Пепел

Лицето на момичето сияеше от въодушевление и Алекс не успя да сдържи усмивката си.

– Разбира се, но не тази вечер. Нека първо да поизчистим, а после ще измислим нещо за хапване. А утре ще видим за бисквитките. Покажи ми сега какво си намерила.

– Хей, за малко да забравя – каза Ели, щом напуснаха кухнята и оставиха там спящата Мина. Минаха покрай Том, който изгребваше пепелта от камината във всекидневната. – Открих мазето.

Том спря с лопата в едната ръка и метла в другата.

– Какво мазе? Къде? Не видях никакво мазе.

– В спалнята – отвърна Ели, като едва не изсумтя. После дръпна Алекс за ръката и додаде: – Хайде, ела да видиш.

– Хм, много необичайно място за изба – каза Том. Намираха се в по-малката от двете спални и стояха скупчени около сгъната на две малка черга, разкриваща водещ към избата капак на панти, който се отваряше на пода на помещението. Ели бе издърпала капака встрани с помощта на металната халка, закрепена направо за дървото. – И как точно го откри?

– Просто го чух – отвърна Ели. – Като стъпих върху него, дървото изскърца, тогава отметнах чергата и го видях.

– Не мога да повярвам, че не съм го забелязал – каза Том.

– Може би чувам по-добре от теб – отбеляза Ели.

– Ти си по-тежък – каза Алекс на Том. – А и тук всичко скърца. Всъщност, за да го откриеш, трябва да знаеш, че е там. – Насочи фенерчето си в тъмния проход. Светлината се плъзна по тясно дървено стълбище, опасано с тухлени стени. Най-отдолу видя, че подът е от излят бетон. От мястото си усещаше хладния въздух, който идеше отдолу, и тогава долови миризмата – на влажна скала, мокра пръст и...

Пое рязко глътка въздух.

– Какво има? – попита Том.

Миризмата беше едва доловима, но не можеше да се сбърка с нищо. „Вероятно сега няма никого долу, мирисът е съвсем слаб.“ Въпреки това имаше неприятно предчувствие.

– Мисля, че не бива да слизаме долу.

– Защо не? – смръщи вежди Том.

– Аз слизах вече долу – заяви Ели.

Том се извърна към момичето.

– Слизала си долу без...

– Вижте, това е просто едно голямо помещение с няколко кутии, едната от които метална. – Като видя смаяното изражение на Том, Ели въздъхна. – Само погледнах . Нищо не съм пипала. Хайде, ще ви покажа.

– Ели! – извикаха едновременно Том и Алекс, щом Ели пое заднишком надолу по стълбите.

– Почакай – додаде Том. – Отивам да взема...

– А казваше, че аз съм била упорита – рече Алекс.

– Не, казах, че си опърничава. – Том се завъртя на пети и се отправи към всекидневната. – Слез долу заедно с нея. Аз отивам за пушката. И не пипайте нищо.

– Не съм толкова глупава – измърмори Алекс, но той беше излязъл.

А миризмата бе още там.

Ели чакаше в подножието на стълбите.

– Ето, видя ли? – рече тя, щом Алекс слезе при нея. – Като изключим кутиите, е напълно празно.

Всъщност не беше съвесем празно. Лъчът на фенерчето ù се плъзна по тезгяха, поставен успоредно на близката стена вдясно. В единия му край имаше стегнато със скоба ръждясало желязно менгеме, а отгоре на работната повърхност – капан за мишки. Нямаше обаче никакви инструменти с изключение на една фина телена намотка, закачена на талашитено перфорирано табло. До тухлената стена вдясно от тезгяха се виждаха наредени една върху друга куп неугледни кутии. На една от тях с черен маркер беше изписано „Коледна украса“. На друга – „Риболовни принадлежности“. Една от кутиите беше отворена и Алекс видя крайчето на черен плат. Тук миризмата на смърт се усещаше не по-силно отпреди, а и Ели все пак щеше да спомене, ако се бе натъкнала на някой и друг труп.

Алекс чу проскърцването от стъпките на Том, след което мракът отгоре беше разкъсан от лъча на електрическото му фенерче, което бе насочил надолу.

– Какво има там? – извика той.

– Точно каквото казах – отвърна Ели.

– Тезгях, кутии. – Насочвайки фенерчето си наляво, Алекс пропъди мрака оттам – и се вцепени.

Вратата на металния шкаф – тъмнозелен, широк, разположен почти директно срещу стълбите – беше открехната. Отворът не беше голям, може би шест инча, и все пак, когато мина малко по-наляво, лъчът на фенерчето ù улови отблясъка на метал, отражението на оптически мерник.

– Алекс?

– Том – рече тя и се усмихна. – Том, това е сейф за оръжие!

– Какво? – Чу го как трополи забързано по стълбите. – Почакай...

– Значи, имаме още пушки? – попита Ели. – Това е добре, нали?

– Така мисля. – Алекс пристъпи напред, наведе се към сейфа и обви ръка около металното резе.