Илса Бик - Пепел

„Кучетата надушиха Джим също като мен. А аз надуших онези деца за разлика от Ели. Но какво означава това?“

– Какво ще кажеш за обонянието? – попита тя.

Том изглеждаше объркан.

– Какво обоняние?

– Ами, Джим... той оплакваше ли се, че усеща странни миризми, преди да се промени?

– Не – отвърна Том. – Не помня такова нещо.

Тази нощ луната беше зелена.

Шумът ги застигна два дни по-късно, все още на няколко километра от хижата. Отначало Алекс реши, че може да е едър качулат кълвач, тракащ по ствола на някое дърво. Ала щом се приближиха, осъзна, че никое животно не издаваше звука, който се чуваше. Накъсано боботене на механичен чук: тапа-тапа-тапа-тапа .

Кучето беше нащрек, замръзнало на трите си здрави крака.

– Какво е това? – попита Ели. Изпитваше умора от няколко километра насам, ала Том бе настоял да продължат. А когато момичето отказа да помръдне от мястото си, той я взе на ръце и без да се оплаква, заизкачва с мъка почти отвесния криволичещ участък от пътеката. Сега обаче Ели се измъкна от ръцете му, разцъфнала в широка усмивка. – Но това е машина . Том, това е двигател!

– Шшшт. – Извил глава настрани, той се заслуша съсредоточено. – Мисля, че...

– Тя е права – прекъсна го Алекс, затаила дъх. Стоеше напълно неподвижно, всеки нерв от тялото ù потрепваше като куче, застанало нащрек, а натрупаната през последните десет километра умора – все нагоре по хълма – се изпари. – О, боже, звучи като генератор. Може би все някак са успели да оправят нещата, не само тук, а навсякъде.

– Ето, видя ли? – засия тържествуващо Ели. – Видя ли, че грешиш.

– Това не ми харесва. – Том не се усмихна. – Първо, не всеки генератор използва компютър, което означава, че някой е трябвало да пусне превключвателя на ръчен режим на работа. Но вече е минало твърде много време – осем дни от Енергийния срив.

– И какво от това? – попита Ели.

– Ами генераторът е работил прекалено дълго, което е невъзможно за повечето генератори без презареждане с гориво на около четири часа.

– Вероятно са били подготвени и разполагат с достатъчно гориво. А може да са пуснали генератора наскоро или пък да го включват само от време на време. Какво значение има? – попита Алекс.

– Все още има достатъчно дневна светлина – отвърна Том. – Защо да го пускат, ако не е наложително?

Тъй като не можа да измисли задоволителен отговор, Алекс рече:

– Слушай, там има някой и този някой разполага с електричество. И това е... – Изведнъж забеляза напрегнатото изражение на лицето на Том. – Какво има?

– Не чувате ли?

– Какво да чуваме? – намръщи се Ели.

– Вслушайте се внимателно, освен шума на двигателя има и друго. – Том затвори очи. – Ето пак.

Алекс затвори очи, съсредоточи се и тогава го долови: нисък, глух и ритмичен звук. Но не беше механичен, ами...

– Песен – ахна Ели. – Това е музика.

Този път Алекс трябваше да признае, че нещо не беше наред. Разполагат с ограничени ресурси, презареждат с гориво на всеки четири часа и накрая харчат тока, да въртят плочи? Ако теорията за ЕМИ на Том беше вярна, то ставаше дума за грамофон; сиди плеърите не би трябвало да работят за разлика от старите грамофони. Ами касетофоните?

„Но Том може да греши или просто апаратите са били заземени.“

– Щом като си пускат музика – каза Ели, – тогава, Том, теорията ти е грешна.

– Дано да е така, Ели – отвърна търпеливо Том. – Наистина се надявам. Но ето какво ме тревожи, скъпа. Намираш се насред гората. Доколкото ти е известно, електричество няма никъде, а ти обявяваш свободно, че имаш. И харчиш тока, за да слушаш музика.

– Том – обади се Алекс – те са рейнджъри все пак. Може би искат да привлекат внимание. Нали знаеш, да покажат на хората, че са на линия.

– Ами ако не е така? – попита Том. – Ами ако онези, които и да са те, се опитват да привлекат внимание от лоши подбуди?

Тримата се спогледаха. Тогава Ели наруши тишината:

– Имаш предвид нещо като капан?

– Но това е нелепо – обади се почти едновременно с нея Алекс, след което се замисли: „Щом като Джим помнеше на какво е бил обучен, ще помнят ли тогава рейнджърите как се пуска грамофон? Или касетофон? Ами генератор?“

Том не каза нищо.

Всички до един, включително и Мина, стояха заслушани в боботенето на генератора и в едва доловимата неразбираема песен. Ели се размърда на мястото си и рече:

– Няма ли да отидем?

– Тръгваме – отвърна най-сетне Том, след което премести ремъка на уинчестъра, който досега носеше презглава, на рамото си, откъдето можеше бързо да грабне оръжието. – Отсега нататък ще трябва да ходиш сама. Знам, че си изморена и пътеката е стръмна, така че ще вървим бавно. Но ръцете ми трябва да бъдат свободни.