Илса Бик - Пепел

– Значи не си свършил работата си, Том – каза Ели и избухна в сълзи.

– Не може да е вярно. – Очите на Ели бяха подути, а върхът на носа ù зачервен, но иначе лицето ù изглеждаше изпито и бледо на светлината на електрическото фенерче на Алекс. Момичето не спираше да трепери, въпреки че в палатката беше достатъчно топло и Мина лежеше свита на топка до него. Ели мушна спалния чувал под брадичката си и рече: – Не може да бъде сигурен .

Алекс почна отчаяно да търси нещо окуражително, което да каже, като се питаше дали неувереността ù се дължи единствено на полученото сътресение на мозъка. Накрая взе да приглажда назад влажната коса на момичето.

– Ели, това са само предположения.

Но пред себе си трябваше да призне, че в догадките на Том имаше известен смисъл, въпреки че ЕМИ не можеше да обясни абсолютно всичко. „Освен ако не ставаше дума за повече от един, може би за поредица електромагнитни импулси, и то в комбинация с нещо друго. Само че какво?“

– Ами децата, които видяхме? Възможно ли е тези... тези...

– Електромагнитни импулси?

– Да. Тези импулси могат ли да предизвикат такова нещо? Да те накарат да полудееш и да започнеш да ядеш хора?

– Не знам, Ели.

Очите на Ели светнаха като фарове.

– Докато ти спеше, Том спомена, че в момента не било безопасно да се върнем у дома, а още по-малко да отидем в някой от големите градове. Каза също, че ако става дума за нещо наистина голямо, нямало да има ток и вода, както и начин да намериш храна, тъй като нищо нямало да работи. Хората щели да изпаднат в паника и вероятно да станат агресивни един към друг.

Алекс понечи да отговори, ала в този миг ципът на палатката се отвори и вътре се появи главата на Том:

– Как е настроението? – попита той.

– Онези неща не са верни – обяви Ели не особено убедено.

– Тъкмо си говорехме за теб – обясни Алекс.

– Затова, значи, ми горяха ушите. – Том влезе странично вътре. Палатката беше двуместна и много тясна. Алекс усещаше Том зад гърба си, долавяше миризмата му – ухание на горяща дървесина и толкова силен дъх на мускус, че почувства леко замайване. – Какво има? – попита той.

– Питахме се... – започна Алекс и го погледна през рамо, при което лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго. Светлокестенявата му коса, гъста и чуплива, беше разрошена, а бузите му – поруменели, сякаш току-що се е спуснал по някоя ски писта. Освен това миришеше така хубаво . Пулсът ù се учести, усетила силна вълна на привличане. – Казал си на Ели, че не било разумно да се връщаме.

Том плъзна бърз поглед към Ели.

– Ще говорим за това утре сутрин. Сега Ели трябва да се наспи.

– Добре – отвърна Алекс, схванала намека.

– Не ме оставяй – обади се Ели и постави ръка на рамото на Алекс. – Не искам да си лягам.

– Без възражения, момиченце – ухили се Том. – Утре тръгваме рано. Мина ще остане тук с теб, а ние ще бъдем отвън, нали така? Изобщо няма да се отдалечаваме, освен това моята уинчестър[12] е тук, а за Алекс имам една мозберг[13]. Всичко ще е наред.

– Щом като всичко е наред, защо са ти тези пушки?

На лицето на Том се изписа такова объркване, че Алекс едва не се засмя.

– Ели, обещавам всичко да е наред – рече тя. – А пушките са само за всеки случай.

– Може би и аз трябва да имам пушка.

– Не, не мисля така. Пушките са прекалено тежки, а твоите ръце са съвсем мънички – отвърна с облекчение Алекс, защото поне това бе истина. – Ние ще те пазим.

– Обещаваш ли?

– Честна дума. Ако имаш нужда от нас, трябва само да извикаш и ние ще те чуем.

– Не мога да викам силно – възрази Ели.

– Знам как да поправим това. – Тя мушна ръка под суичера си и извади оттам сребърната свирка, сгрята от топлината на тялото ù. – Ето, просто надуваш тази свирка и, мога да се обзаложа на десет долара, ще те чуят в съседния щат.

Ели събра косата си и Алекс промуши верижката през главата на момичето. Детето обви внимателно свирката с ръце, сякаш беше яйце от червеношийка.

– Кой ти я даде?

Алекс преглътна мъчително. Почувства погледа на Том върху себе си.

– Родителите ми. Бях малко по-малка от теб. Подариха ми я на първия ми лагер сред природата.

– Имаш много умни родители – заключи сериозно Ели.

– Всъщност Том е прав. Стана прекалено късно – отвърна Алекс. – Хайде, ще те завия.

Докато седяха отвън край огъня, Том рече:

– Справи се много добре.

Алекс положи усилие да се усмихне.

– Просто е изплашена. – Направи пауза. – Също като мен.