Илса Бик - Пепел

– Онзи тип се наричаше Джим и беше мой много добър приятел. Но няма защо.

– О, съжалявам. И благодаря. Искам да кажа, затова че ни спаси. – А после, решена да стигне докрай, додаде: – Но въпреки всичко не те познавам и не помня какво се случи, след като ти... след като ти застреля приятеля си.

– Ами, тогава ти припадна. Почти в самата река и се наложи да те извадя. А след като се уверих, че още дишаш... Ели, какво стана после?

– Помогна ми да сляза от дървото, Том – отвърна Ели, чиято брадичка беше омазана със сос. Тя се усмихна доволно на Алекс: – Том ми позволи да нося пушката му.

– С което се справи много добре – обади се Том.

– Понеже ти трябваше да носиш Алекс, от чиято глава шуртеше кръв.

– Точно така. – Том спря погледа си отново на Алекс. – След това те заших, разпънах палатката, свалих мокрите дрехи на Ели, а после двамата с нея свалихме и твоите мокри дрехи, след което... Наистина ли държиш да продължа?

– Не... да. – Тя обви ръце около себе си. – Да не би да си, знам ли, нещо като медицинска сестра? Или пък студент по медицина? Откъде знаеш толкова много неща?

– В армията получаваш някои основни познания по военна медицина, а ако се навърташ покрай медиците и стига да искаш, можеш да научиш и нещо повече.

– Ясно. Но щом си в армията, какво търсиш тук?

– Взех си отпуск от мисията в Афганистан. А тук бяхме на лагер – аз, Джим, неговият чичо Стан и баща му, Ърл. Джим беше командир на отряда ми, но не мога да ти кажа къде лагерувахме, защото ще трябва да те убия.

– Това не беше особено смешно – рече тя, сдържайки усмивката си.

– Да, имаш право.

– Но къде е Стан? Ами Ърл?

– Виж, ще се радвам да отговоря на всичките ти въпроси, но след като се нахраним. – Но тъй като тя остана права, той постави канчето и чинията на земята и додаде: – Поне седни.

– Защо?

– Защото, като изгубиш пак съзнание и паднеш в огъня, ще се наложи да гася косата ти, пък и имам слабост към това поло.

Този път тя се усмихна, след което седна по турски.

– Сега доволен ли си?

– И още как. – Трапчинката пак се появи. На светлината на лагерния огън кожата му сияеше в оранжево. – Ели каза, че си била голям инат.

– Така ли каза? – Алекс стрелна момичето с престорено гневен поглед. – А спомена ли нещо за себе си?

– Спомена, че преди си я смятала за голяма досадница.

– Всъщност – започна Алекс, придърпвайки чинията си, – така си беше.

– Ехо, аз също съм тук – обади се Ели със задоволство в гласа.

– Смятам, че предвид случилото се, на всекиго от нас е простено да има някой и друг лош ден – отвърна Том.

Алекс гребна пълна лъжица с боб и месо. Ухаеше толкова хубаво, че още малко и щеше да припадне.

– Имаш ли представа какво се случва?

– Първо ще се нахраним – отвърна Том. – А после ще поговорим.

Въпреки съвета на Том, как да не бърза с храната, особено като се има предвид, че киселините бяха на път да издълбаят дупка в стомаха ù. Ракунът беше жилав и имаше дъх, но тя беше прекалено премаляла от глад, за да се оплаква. Тъпчеше в устата си лъжица подир лъжица, като прокарваше храната с чай, докато накрая лъжицата не удари на метал, а канчето се оказа празно. От дясната ù страна Мина изскимтя жаловито и Алекс постави чинията пред кучето, за да я оближе.

– Ето. Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давала.

– Това куче яде колкото цял кон. – Том напълни канчето ù отново. – Ако си в състояние, утре сутрин може да тръгнем на път. Ели каза, че си искала да стигнеш до хижата на рейнджърите.

Тя кимна, сръбна глътка чай и я остави да се разлее по езика ù, наслаждавайки се на сладостта и аромата. „Руски какво беше там...“ – помисли си тя. Вкъщи майка ù беше любителката на чая.

– Това беше единственото, което ми хрумна. Като изключим идеята да се върна при колата, само че тя едва ли ще запали.

– Да, бих се обзаложил на това.

– Знаеш ли какво се случи?

– С Джим или по принцип?

– Да. – Опита се да се пошегува, но после реши, че в ситуацията няма нищо смешно. Ели дойде да се сгуши при нея и тя прегърна момичето, като в същото време Мина, привършила с чинията, се излегна досами лявото бедро на Алекс.

Забеляза, че Том плъзна поглед към Ели, сякаш се двоумеше какво да каже:

– Имам някои предположения, но не всичко се връзва, особено що се отнася до... – Вдигна ръка към главата си. – Нали знаеш, онова, което се случи с Джим и с баща му.

На светлината на лагерния огън очите му, които денем изглеждаха сиво-сини – сети се тя изведнъж – сега бяха черни. Тогава си спомни с тревога за мъртвата жена с очила на верижка и празни очни ябълки. Искаше да попита за Джим, но имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.