Илса Бик - Пепел

– Ели – въздъхна тя облекчено. Опита се да освободи ръцете си от огромната фланелена блуза, с която беше облечена, и да се измъкне от спалния чувал. Физическото усилие ù причини главоболие, но тя не му обърна внимание. – Здрасти – рече тя и прегърна момичето по-силно. – Добре ли си?

– Аз с-съм добре. – Ели кимна с глава към врата ù и от очите ù закапаха сълзи. – Толкова... толкова ме беше с-страх, че може да си умряла...

– Ей, добре съм, и двете сме добре. – В този момент осъзна, че като изключим блузата и гащите, не носеше нищо друго и кожата ù беше подгизнала от пот. В ъгъла светеше мътночервеното око на газов нагревател и тя си помисли: – „Палатка. Намирам се в палатка.“

Тогава спомените ù се върнаха: глутницата диви кучета, реката, онази задушаваща воня на смърт, Джим и...

– Ели, къде сме?

– В палатката на Том. Не помниш ли?

– Не. Всъщност спомням си онзи тип с пушката...

– Това е Том.

– Том.

– Да, Том Идън. Той те донесе в палатката и се погрижи за главата ти. Каза, че в армията човек се научавал на доста неща.

– Главата ми... – Плъзна ръка по косата си и напипа груба четвъртита превръзка, под която нещо я бодеше: шевове. Сигурно изобщо не е била на себе си, след като не е усетила нищо . – Колко време съм спала? Какъв ден е днес?

– Четвъртък. Спа непробудно цял ден вчера чак досега.

– Два дни?

– Ъхъм. Том каза, че имаш сътресение. И че било цяло чудо, дето не си изгубила съзнание много по-рано. Той е отвън, приготвя вечерята. А аз влязох да проверя дали случайно не си се събудила.

– Къде са дрехите ми?

– Ето тук. – Ели насочи светлината надясно. Туристическите панталони и бельото бяха нейни, но не и останалите неща – тревистозелено поло, комплект дълго черно термобельо и чифт вълнени чорапи, оставени върху туристическите ù обувки. Фланелената блуза, с която беше облечена, вероятно също беше на Том, което я навеждаше на цял куп мисли – и най-вече на заключението, че той я е съблякъл, така да се каже, от горе до долу. Но Алекс предпочиташе да не мисли за това, а още по-малко да се мъчи да си спомни.

– Хубаво – рече тя. – Кажи му, че идвам след малко.

Първа я забеляза Мина. Тя размаха опашка и се изправи. Въпреки че левият ù крак беше стегнат в шина, тя се приближи, подскачайки до Алекс, която се отпусна на колене и взе кучето в прегръдка.

– Добро момиче – похвали я тя. – Такова добро момиче.

– Радвам се да те видя отново. – Щом вдигна поглед, Алекс видя Том, който стоеше до огъня и разбъркваше нещо цвъртящо в чугунения тиган. – Как се чувстваш?

Въпроси напираха на устните ù, ала в мига, в който улови уханието на пържещо се месо и цвъртяща мазнина, устата ù се напълни със слюнка и думите се изпариха.

– О, боже мой, мирише страхотно. Какво е това?

– Ракун с бял боб. Има и чай.

– Ракун. – Забеляза, че Ели закрива уста с ръка, прикривайки кикота си, след което премести погледа си на Том. – Ти ли го хвана?

– Определено не е дошъл с „Федерал Експрес“[11]. Освен това кучето има нужда от месо... Слушай, седни, преди да си се строполила.

– Ели спомена, че според теб съм... имала сътресение. Не трябва ли да спиш, ако имаш сътресение?

– Е, предполагам, че имаш нещо друго предвид – отвърна той и Алекс реши, че Том Идън има много хубава усмивка, особено с тази трапчинка отляво. Всъщност май не беше много по-голям от нея. Най-вероятно беше на... деветнайсет? Двайсет? Запита се дали няма някакъв деликатен начин да изясни този въпрос, а после се запита защо изобщо се пита.

– Как е главата ти? – поинтересува се Том.

– Сякаш някой ме е халосал с тухла.

– И още как. Имам малко ибупрофен, но първо трябва да хапнеш нещо. – Посочи с ножа в ръката си. – Хапчетата са в онази платнена торба ей там и можеш да облечеш това яке. Ще ти е малко възголемичко, но все е по-добре от нищо. Съжалявам за суичера ти, но беше толкова съдран, че го използвах за шината на кучето.

Шубата беше доста по-добре от нищо: тъмносива на цвят с дължина, стигаща точно на средата между дупето и коленете. Платът беше с дъх на мускус, който излъчваше миризма на сигурност, все едно си обгърнат от силни ръце, които знаеш, че никога няма да те пуснат.

Том ù подаде едно канче и туристическа алуминиева чиния с връх.

– Знам, че си гладна, но недей да бързаш. Нали не искаш да го върнеш обратно?

Стомахът на Алекс се свиваше от глад, но тя дори не посегна към храната, въпреки че Ели вече нагъваше лакомо.

– Слушай, не искам да бъда неблагодарна, а ти наистина застреля онзи тип...