Илса Бик - Пепел

– Желатинът е незабавен източник на енергия – отвърна тя. – Смесваш го с вода и го изпиваш, преди да се е втвърдил.

– Гадост – направи гримаса Ели.

– Няма да говориш така, ако си гладна. – Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. Сега, когато денят си отиваше, въздухът бе станал много студен, но в него още се долавяше онзи особен лъх на изгоряло. – Усещаш ли тази воня? Мирише на изгоряла гума или нещо такова.

– Не. – Ели хапеше долната си устна. Слушалките за айпода лежаха провесени на врата ù. Изглеждаше някак смалена и окаяна и сега от нея се носеше единствено миризмата на урина и пот. – Виж, не паднах нарочно .

Алекс си помисли, че това беше най-доброто извинение, което щеше да получи от Ели.

– Никой не те обвинява. – Което беше лъжа, но какъв беше смисълът да спорят сега? – На всеки може да се случи.

Ели я изгледа продължително, след което, изглежда, прие въпроса за приключен, тъй като рече:

– Защо стрелят по нас?

– Не мисля, че стрелят по нас – отвърна разсеяно тя, погълната от въпроса дали не трябва да слезе до подножието на планината и да потърси раницата си. Нямаше как да проследи с точност описаната от раницата траектория, но ако съумееше да определи възможно най-прецизно настоящото си местоположение, имаше макар и малка вероятност да я намери. – Първите изстрели бяха от пистолет, а последвалите – от пушка. Обикновено пушките имат мерник, така че ако стреляха по нас, щяхме да разберем.

– Тогава по какво са стреляли?

– Нямам представа. – Пушките обикновено означаваха, че наблизо има ловци. А също и кучета. Дали не използваха кучетата за лов на елени? Това ù се струваше малко вероятно, тъй като ловният сезон официално не бе започнал, а и повечето ловци не използваха пистолети. Сега като се замислеше, първите няколко изстрела – повече от три, може би пет – бяха прозвучали бързо един след друг. Така че вероятно не е бил ловец, гърмящ хладнокръвно по някой елен, а човек, намиращ се в състояние на достатъчно силна паника, за да произведе поредица от гърмежи.

„Само това ни липсваше: шайка побъркани ловци.“

Розовият анорак на Ели подхождаше за случая – невъзможно бе да я вземат за елен – но нейният суичер беше черен. Със същия успех би могла да носи и мишена, като онзи елен в анимационното филмче на Гари Ларсън.

– Откъде знаеш толкова неща за оръжията?

– Баща ми ме научи.

– Но защо?

– За всеки случай, предполагам.

– Затова ли ти даде този пистолет?

– Аха. – Не искаше да навлиза в темата. Започна да нарежда отново наличната екипировка за оцеляване. – Виж, смятам да пообиколя храсталаците в подножието на планината да видя какво е положението. Ако преходът не е прекалено тежък, може да има смисъл да потърся ек... – Гласът ù пресекна.

Черният несесер лежеше в ръцете на Ели.

– Леле, наистина е тежък. – Започна да си играе с ципа. – Може би има храна...

– Не! – Алекс дръпна несесера от ръцете на смаяното момиче. – Тук... тук... няма храна.

– Боже, да не си откачила?

– Аз... – Алекс мушна несесера в чантата на кръста си и закопча ципа. – Лично е.

– Все едно. Аз оставам тук.

– По-добре ела с мен.

– Не искам.

– Виж, аз... – С периферното си зрение долови смътно движение, рязко завъртя глава надясно и взе да претърсва с очи гората. Листата зад гърба ù прошумоляха тихо и тя се обърна тъкмо навреме, за да зърне макар и за миг силуета на нещо черно, което се шмугва в шубрака – тогава усети вонята, по-първична и по-дива дори от страха на Мина. Някакво животно, но какво? В гората имаше койоти и вълци. Не можеше да определи с точност. Тревожеше я миризмата, която изпълваше всичките ù мисли и за която се опитваше да намери някакво обяснение.

„Как е възможно това? Хората не са като вълците и кучетата, но мисля, че аз долавям миризми, които са недостъпни за повечето хора. Ели не усеща онази сладникава воня на изгоряло и мога да се обзаложа, че не е усетила и тази.“

Като по даден знак Ели хвърли уплашен поглед през рамо, след което попита:

– Какво има?

– Нищо. – Нямаше представа каква бе тази миризма, не би могла дори да я опише с думи. Ако не беше вонята, щеше да си помисли, че е било просто игра на светлината. – Стори ми се, че видях нещо, това е.

– Нищо не виждам.

– Вече го няма. Може да съм се заблудила, но не знам дали е разумно да оставаш сама.

– Не ми пука какво мислиш. – Лицето на Ели беше навъсено. Дънките на момичето бяха скъсани на едното коляно, което беше ожулено. Розовият анорак беше разпран, а изкуственият пълнеж се сипеше оттам на бели фитили. – Изморена съм, не те харесвам и точно в този момент не мърдам оттук.