Илса Бик - Пепел

Остави водата да се разлее по езика ù, вкусвайки с наслада всяка отделна молекула, всеки прекрасен атом, всяка безценна частица от миналото.

„Е, поне е мокра!“ – рече си наум.

А това я накара да си поплаче още малко, тъй като баща ù имаше навика да казва същите думи.

Вдигна поглед нагоре, откъдето бе дошла, обхващайки с очи първо лявата страна на пътя, а после бавно и дясната. Кратко примигване на слънчевата светлина привлече вниманието ù. Това Ели ли беше? Раницата ù имаше ли метална рамка? Не, нейната „Хелоу Кити“ беше съвсем малка. По всяка вероятност имаше място за малко дрехи и четка за зъби. А може би и за книга, въпреки че, честно казано, Ели нямаше вид на дете, което обича да чете. В нейния случай по-скоро имаше Нинтендо Ди Ес[5], която обаче не би струвала повече от една тухла, също като айпода на момичето. В следващия миг Алекс установи, че светлината бе примигнала, отразена в една скала. Не е била Ели.

Тя въздъхна. Какво се бе случило? Десетки пъти бе прехвърляла сутринта в съзнанието си. Трябваше да намери разумно обяснение. Бог е свидетел, че разполагаше с достатъчно време за това. Физиката не беше нейният предмет, но затова пък по биология имаше отличен и знаеше, че мозъкът – както впрочем и по-голямата част от тялото – сполучливо работи с електричество.

Значи тази сутрин мозъкът ù бе откачил. Електрониката, всичко в твърдо състояние, бе дала на късо, също както и елените, птиците и кучето. Птиците определено бяха важни – беше свързано с начина, по който се ориентират... Магнитни полета?

Ръката ù не трепереше вече. Чувстваше се по-силна. След онази експлозия от нажежена до бяло болка главоболието ù, едно постоянно тихо бучене, бе изчезнало. Спомените ù се пробуждаха, тъй като обонянието ù се бе върнало, а заедно с него и вкусът към храната.

Но не ставаше дума за обикновено обоняние, нали така? Разполагала бе с достатъчно време да обмисли случилото се в момента, в който се бе приближила до Мина. Забелязала беше и позата на кучето: с оголени зъби и присвити уши. Съдейки по външния вид на животното, човек би казал, че нещо го е ядосало.

И тогава бе усетила онази особена първична миризма, а в съзнанието ù бе изскочила думата страх . Надушила бе самото куче и чувството , което то изпитваше. Мина се бе изплашила до смърт.

Ами в случая с Ели? Спомняше си острия амонячен полъх на урина и бакърения мирис на кръвта – както и още една неприятна миризма, която се процеждаше отнякъде по-дълбоко. Онази смесица между сутрешен дъх и вкиснато мляко. Това не беше ли миризмата на страха на момичето?

Какво беше общото между всички тези неща? Как се връзваха те заедно?

След още няколко секунди на размисъл тя се отказа. Всичко, с което разполагаше, бе известен брой факти, няколко теории и доста сериозни проблеми – като например да се разкара възможно най-бързо от тази планина и да намери вода преди мръкнало.

Колко дневна светлина ù оставаше всъщност? Погледна замислено слънцето. Човек би могъл да разбере колко е часът, стига да знае накъде точно е север, но да пукне, ако помнеше как става. Имаше нещо друго, свързано с времето, което също беше важно. Но какво? Опита се да разчопли това чувство по начина, по който като малка човъркаше някой разклатен зъб с надеждата да го накара да изскочи от джобчето във венеца. Нещо наистина важно във връзка с времето...

Лек полъх на изгоряло се разнесе от долината. Пожар? Не, имаше нещо странно в тази миризма. Не беше от горящо дърво, а от нещо изкуствено, сладникаво на мирис. Познаваше тази миризма. Но откъде?

С ъгълчето на лявото си око забеляза слабо движение. Някъде над нея. Стрелна бърз поглед нагоре по склона на планината и тогава зърна за миг нещо розово.

Най-сетне.

Най-добре беше да намали темпото, да направи още една почивка за вода и да даде възможност на хлапето да скъси разстоянието, без да става ясно, че всъщност я чака. Нека Ели да си мисли, че идеята е била нейна.

След има-няма половин час Алекс вече пълзеше като костенурка, но затова пък Ели я настигаше. Чуваше как ботушите на детето се пързалят и хлъзгат по сипеите. По звука можеше да познае, че момичето се спуска прекалено бързо. Хлъзгав поток от ситни камъчета трополеше надолу по хълма вляво от нея, напомнящ за подрънкващия звук, който издаваха морските раковини, когато оттеглящата се вълна ги засмуква и увлича със себе си. Щом свърна в улея, камънакът се затъркаля още по-бързо и шурна като поток по склона на планината. Това беше лошо. Само една погрешна стъпка и детето можеше да се подхлъзне, да полети неудържимо надолу и със сигурност да пострада.