Илса Бик - Пепел

Време беше за почивка. С небрежно, отработено движение Алекс свали раницата от гърба си и я стовари на земята. Извади едно от шишетата с вода от чантичката на кръста си, махна капачката, вдигна шишето към устата си и плъзна поглед нагоре по склона.

На височина не по-малко от петдесет ярда от нея Ели се спускаше бързо надолу. Пространството помежду им бе осеяно с храсти и чворести борове, извили снага под странен ъгъл. Сега Алекс имаше много по-добра видимост към мястото, където скалните късове от по-високите части на склона се събираха в улея, останал от дясната ù страна, тъй като стоеше с лице към планината. В този участък пътеката описваше серия резки завои ту наляво, ту надясно, като се спускаше на достатъчно разстояние от улея и беше безопасна. Само че Ели сечеше напряко, пренебрегваше извивките на пътя и отприщваше надолу непрекъснат дъжд от каменни отломки.

Детето беше само.

Не беше за вярване. Едно нещо бе Алекс да бие отбой – все пак държеше на всичките си пръсти – но що за дете би изоставило кучето си?

– Хей, по-полека – извика тя ядосано. – Ще почакам.

Разстоянието между тях беше прекалено голямо, за да види изражението на Ели, но въпреки това го долови в сопнатия ù отговор.

– Нищо ми няма. Не съм изморена.

– Това не ме притеснява. Риташ надолу много камъни, а ако не си забелязала, намирам се точно под теб. Благодаря, но не искам да се окажа с разбита глава.

Ели не каза нищо. Ако не друго, поне вървеше бързо. Алекс ù обърна гръб и изсумтя. „Бог да ми е на помощ!“ Като продължаваше да стиска шишето с водата в лявата си ръка, тя подхвана раницата с другата и я метна на дясното си рамо. Това хлапе само си търсеше белята...

Изстрелите прозвучаха отчетливо, неочаквано и недвусмислено: пук-пук-пук-пук-пук!

Изстрели от пистолет? Някой стреляше ? Умът ù блокира, след което тя бързо приклекна ниско долу и с трескав поглед взе да претърсва долината. Още изстрели – различни, отсечени, по-силни – пушка. Какво ставаше, по дяволите?

Ели беше вече наблизо и Алекс чу възклицанието на тревога, последвано от мекото хрущене на хлъзгащи се по камънака ботуши. После видя, как момичето залита напред, размахало ръце във въздуха и забило пети в каменистата пътека. Алекс се сниши, когато над главата и раменете ù се изсипа дъжд от камъни.

– Ели – извика тя, – не се мъчи да се задържиш. Седни долу, седни...

Но твърде късно. Центърът на тежестта на момичето, вече доста разклатен, рязко се измести.

– Не! – Без изобщо да се замисли Алекс се изправи – възможно най-грешното движение. Бутилката изхвърча от ръката ù, водата плисна в широка дъга, след което бутилката рикошира в един камък и се изгуби от погледа ù. Крепяща се само на едно рамо, незакопчаната на кръста ù раница се плъзна по дясната ù ръка като шейна по гладък лед и изхвърча от китката ù. „Не, не!“ Опита се да я хване с енергично движение на ръката – поредният грешен ход, който я изкара извън пътеката и не доведе до нищо добро. Летейки надолу по склона, раницата се търкаляше като снежна топка, като следваше естествените очертания на фунията, преди да се плъзне в улея. Там вече набра скорост, увличайки лавина от камъни подире си, а накрая с последен отскок се изгуби от поглед.

Край.

Успя само да изрече наум едно „По дяволите!“. Изгубила равновесие, тя започна да залита и да се олюлява, накрая ботушите ù забуксуваха и се подхлъзна на един камък. Надавайки див писък, тя се хвърли на земята, а пръстите ù задраскаха по скалата. Грубият камък издра пръстите ù и нарани дланите ù. Тя тупна тежко по задник с прегънат почти хоризонтално ляв крак като острие на джобно ножче, което не е затворено докрай. Силна болка разсичаше коляното ù, но поне падането бе спряло.

Писък. Алекс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как левият ботуш на Ели се стрелва нагоре – нещо като пресилена трагикомична версия на подхлъзването върху обелка от банан. Ели, която не спираше да пищи, се претърколи на една страна и взе да се свлича право към улея.

– Ели! – изкрещя Алекс. – Обърни се! Обърни се по корем, чуваш ли, обърни се! – Стори ù се, че момичето се опита да я послуша, после видя, че от триенето аноракът ù се събира на розови дипли на гърдите ù. Падането се забави, но не спря.

„Давай, давай, давай!“ Ботушите на Алекс се пързаляха по камъните, докато тя се придвижваше надясно. Улеят беше на четирийсет, петдесет стъпки оттам, но едва двайсет крачки я деляха от един нисък бор, който стърчеше накриво от земята; можеше да се хване за него. Ели трябваше да се плъзне наблизо, преди да стигне до улея, и ако Алекс се добереше до него навреме...