Илса Бик - Пепел

Тя извади глока на баща си от раницата, пъхна пълнителя в пистолета и издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта. Стандартният глок нямаше външен предпазител. Това беше една от причините, поради които баща ù – навремето ченге – бе харесвал това оръжие. Прицелваш се и стреляш. И все пак, когато получи пистолета в наследство, тя монтира блокиращ спусъка предпазител. Просто ей така, без основателна причина – това беше преди чудовището да започне да изпраща димни сигнали – но може би подсъзнанието ù още тогава е било нащрек. Като се има предвид колко често бе оставала насаме с глока в мазето на леля си, времето, което ù отне да втъкне малкия бутон и да освободи предпазната пластина, вероятно обясняваше защо продължава да се държи. Една милисекунда беше достатъчно дълго време, за да промениш решението си.

След като провери предпазителя на два пъти, тя прибра оръжието и закопча кобура на десния си хълбок.

Ели бе спряла да си припява.

– Това за какво ти е?

„Защото Джак е мъртъв, защото цялата ни електроника е изпържена и защото, Ели, усещам миризмата ти. Усещам миризмата на кръв. Усещам също миризмата на кучето.“

– Малко предпазливост никога не е излишна.

– На кого е?

– Беше на баща ми. А сега е мой.

– Дядо ми казва, че оръжието е за убиване.

Сега нямаше време за такива разговори.

– Не се бави. Скоро ще се стъмни.

– Хайде, върви. – Ели затъкна слушалките в ушите си. – Не ми пука.

Алекс понечи да ù напомни, че айподът на работи, но реши да не бъде дребнава.

– Ще започне да ти пука, щом останеш сама по тъмно в планината.

– Няма да дойда.

– До после.

– Не се надявай.

– Както кажеш – отвърна тя и потегли, без да се обръща назад. Но дълго време усещаше на тила си погледа на Ели.

Пътеката беше много по-труднопроходима, отколкото бе предполагала. Склонът беше стръмен, хлъзгав заради телата на мъртвите птици, люспестите скали и крехкия, ронлив сив варовик. В продължение на векове ерозията от дъждовете и топенето на снеговете бе набраздила планината със стръмни улеи и фунии, в които се отлагаха всевъзможни отломки – изкъртени скали, паднали дървета – преди да бъдат завлечени в долината долу. След едночасово вървене бедрата и коленете я боляха до прималяване; лицето ù лъщеше от пот, устата ù бе пресъхнала от жажда, а ризата ù бе залепнала за лопатките на гърба. Спирайки, за да пийне вода, тя се съблече по суичър, завърза анорака за раницата си и махна шапката от главата си, за да усети хладната милувка на планинския въздух. Извади едната от двете бутилки от чантичката на кръста си и напръска лицето си с вода, при което дъхът ù пресекна заради мразовития въздух. Водата беше лукс. При други обстоятелства би била по-пестелива, но знаеше един поток, край който възнамеряваше да лагерува през нощта, и тъй като разполагаше с надежден филтър с вместимост от два литра, можеше да си позволи разхищението. Щеше да има нужда от всяка капка вода. Оттатък потока нямаше да има друга възможност да попълни запасите си, докато не пресече реката на около двадесет и пет километра оттам, а след това абсолютно нищо чак до самата хижа.

По навик държеше бутилката с водата в дясната си ръка, която не трепереше. Тогава обаче се спря и преди да се е усетила, прехвърли шишето в лявата и го стисна с все сили.

Лявата ù ръка бе твърда като скала. Нямаше дори помен от треперене. През последните няколко месеца бе натрупала мускулна маса с вдигане на тежести, но това не бе помогнало за треперенето. Но сега него го нямаше и тя се чувстваше много по-силна. Непобедима. Сякаш е в състояние наистина да контролира живота си, да се бори.

„Това е лудост.“ Още не бе дошла на себе си, но все пак нейното подобряване нямаше нищо общо с онова, което се случва след смъртта. Или... момент... нямаше, нали? Ами разказите за хора, излезли от кома, само за да се сбогуват? Като че ли мозъкът се намира на прага на смъртта и дава всичко от себе си за един сетен миг, всички сокове потичат така, че цялото тяло се разбужда за последен път. Е, май трябваше да се радва на мига, докато все още можеше.

Поднесе шишето до носа си. Продължаваше да изпитва недоверие към обонянието си, очакваше всеки миг да изчезне. Само че водата имаше един такъв чист и хладък аромат, който събуждаше у нея поредния оживял спомен: как баща ù я повдига на раменете си и, обвил силни длани около глезените ù, нагазва във водите на Горното езеро, пеейки: „Аз и старият Дан с пресъхнали гърла и души, зажаднели за вода... хладната, бистра вода“.