Илса Бик - Пепел

А тя отново усещаше миризми – като тази на кръвта, на смолата от вечнозелените дървета и на собствената си пот. Доловила бе също миризмата на кучето: не само на козината му, но и на нещо безименно, което се процеждаше някъде дълбоко от самата същност на животното.

Но все пак Ели се бе върнала към нормалното си състояние, което очевидно беше нещо средно между хленчеща и противна. Колкото до кучето... кой знае? Поне не ù се нахвърляше. Хвърли бърз поглед към небето, където зърна ястреб, който се носеше заедно с въздушното течение, а още по-нависоко – тройка пуйкови лешояди, които описваха безкраен низ от спирали. Птиците също изглеждаха както обикновено.

Значи само нейният мозък бе претърпял трансформация, в случай че обонянието ù не изчезнеше отново. От всички само тя се бе променила.

Но как? И приключила ли беше промяната? Това краят ли беше?

Или чисто и просто началото?

Добрата новина беше, че Ели прояви достатъчно отзивчивост и Алекс успя да изрови едно синьо пончо за дъжд, с което да покрие Джак. А лошата, че Ели реши да сложи точка на своята услужливост, след което Мина не позволи повече на Алекс да се промъкне до раницата на Джак. При всеки неин опит да се приближи, кучето оголваше зъби и накрая Алекс се отказа. Налагаше се да изоставят всичката храна и вода в багажа на Джак. Но нищо. Ели можеше да вземе по-голямата част от храната ù. Чакаше ги не повече от два дни път, стига да успееше да накара детето да се раздели с това място. Най-много три, в случай че късметът не беше на тяхна страна. Щеше да се справи.

Когато прибра палатката, отново я споходи идеята да се върне при колата. Но щеше ли да запали с повредена електроника? Знаеше за колите толкова, колкото и китайски – тоест нищо – но повечето коли разполагаха със сложна електроника, както и с един-два компютърни чипа. Така че, по-скоро не.

Пристегна раницата на кръста си. Тежеше повече от обикновено, тъй като наред с комплекта принадлежности за оцеляване там имаше и един черен несесер, чийто цип не бе отварян вече близо три години – от седмицата след смъртта на родителите ù. Леля Хана никога не бе крила какво е съдържанието му; казала бе на Алекс, че е свободна да надникне вътре, когато пожелае. „Може да ти бъде от полза“ – именно тези думи бе използвала леля ù, въпреки че така и не ù обясни в какво се изразява въпросната полза и следователно Алекс нищо не знаеше.

В този несесер имаше спомени. В началото спомените бяха прекалено болезнени и тя не искаше да мисли, не искаше дори да се сеща за тях. През първата година нямаше никакъв контрол над тия спомени. Почти всичко можеше да послужи като отключващ механизъм: рефрен на песен, внезапният вой на полицейска сирена, непозната, чиято коса ужасно прилича на тази на майка ù, от което дъхът ù секваше. Всеки спомен ù носеше болка, толкова остра, внезапна и режеща, сякаш някой я бе пронизал с нож между ребрата, след което с все сили бе завъртял дръжката. А когато чудовището порасна и тя се прости с обонянието си, отключващите механизми намаляха, а спомените станаха по-трудно достижими, сякаш се опитваше да възстанови файлове от заразен с вирус твърд диск. В известен смисъл това я устройваше. Онова, което не сподели с леля Хана, беше, че понякога да имаш чудовище, окупирало мозъка ти – което изяжда всичките ти спомени, правейки ги на пух и прах – до голяма степен беше равносилно на облекчение. Вече не беше пълновластен господар на мозъка си, но поне мислите ù бяха под контрол.

Сега обаче ù хрумна, че напразно бе откраднала несесера от леля си. Изключено бе да стигне до Мирър Пойнт. Причините, довели я първоначално в Уакамау, бяха станали на пепел в онези изгарящи пламъци.

В което имаше голяма ирония, като се има предвид съдържанието на несесера.

– Тръгвам – рече Алекс. – Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

– Не, няма. Мразя те.

„Добре де, добре.“

– Слушай, тръгвам по краткия път – показах ти го на картата – който се спуска право надолу към долината. Когато решиш да дойдеш...

– Няма да дойда.

– Не забравяй раницата си, не забравяй също да сложиш дисагите на Мина...

Ели запуши уши и рече:

– Нищо не чувам.

– ... защото нямам кучешка храна. Добре би било, ако успееш да преровиш раницата на дядо ти за допълнителна храна...

– Ла-ла-ла – запя Ели. – Ла-ла-ла.

– ... за допълнителна храна и вода. – Честно казано, не гореше от желание хлапето и кучето да идват с нея, но все пак Ели беше само на осем. Дори не си спомняше какво е да си на тази възраст.