Илса Бик - Пепел

– Никъде не отивам.

Това дете правеше ли изобщо каквото го помолеха? Алекс изгаряше от желание да разтърси момичето така, че зъбите му да затракат.

– Не мога да те оставя тук.

– Защо не? Мога и сама да се грижа за себе си. Знам как се лагерува.

Тъй като се съмняваше в това, Алекс реши да опита нещо, за което бе чела по психология.

– Слушай, ще имам нужда от помощ по пътя. Предстои ми дълъг, тежък преход и ми трябва някой, който да дойде с мен.

Момичето присви око и я погледна накриво.

– Къде?

– Почакай, ще ти покажа. – Взе да тършува в раницата си и да преравя съдържанието ù, докато не откри картата, която търсеше. – Виждала ли си някога топографска карта?

По лицето на момичето пробяга живо любопитство.

– Какво е това?

– Това е изключително подробна карта. На нея е показано почти всичко – потоци, реки, изоставени кариери, железопътни линии, колко високи и стръмни са планините. Червните линии очертават шосетата. В яркозелен цвят са горите и... – Тя прокара пръст по картата, докато не откри един черен правоъгълен силует на къща с флагче на покрива. – Ето това е нашата цел.

– Какво е това?

– Хижата на рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи. Могат да повикат помощ по радиото.

– Изглежда доста далече и нависоко – рече замислено Ели.

Хижата наистина беше доста далече – поне на двайсет и пет мили в източна посока – и на много по-голяма височина, в близост до противопожарна наблюдателна кула, кацнала на върха на стръмни канари, ограждащи малко като зрънце мадагаскарски боб езерце. Но планът да стигнат дотам беше много по-добър, отколкото да вървят четири дена по обратния път. А с по-енергична крачка биха могли да вземат разстоянието до хижата за ден и половина, ако не и за по-малко.

– Не е нещо, с което да не можеш да се справиш.

С лице, смръщено във вече позната гримаса, Ели отвърна:

– Хм, изглежда трудна работа. С дядо минавахме само по шест мили на ден.

„О, не.“ Сърцето на Алекс се сви от безпокойство. Шест мили на ден ? Да не би да са пълзели? При скорост като тази двете с Ели щяха да имат още по-големи проблеми, като например да останат без храна. „Добре, не изпадай в паника, не още; у Джак сигурно има провизии.“ А на глас рече:

– Хващам се на бас, че можеш много повече. Изглеждаш доста силна.

Ели ù хвърли такъв поглед, с който искаше да изкрещи, че нищо не разбира, когато го видя. Пробяга с очи по картата, след което забоде пръст в мъничък символ в далечния ляв ъгъл:

– Какво е това? – попита тя.

– Може би изоставена мина на югозапад оттук. Или пък пещера.

– Там има мини? И пещери?

– Със сигурност. Това е стара миньорска местност и не липсват изоставени шахти и пещери, но...

– А има ли мечки?

– В пещерите ли? Не още. Няма да се оттеглят в бърлогите си, докато не стане наистина студено, но стига да сме предпазливи, черните мечки не са проблем. Така че не се тревожи за...

– Ами вълците?

Този разговор май се очертаваше дълъг.

– Срещат се наоколо. Нощно време ги чуваш, нали? А това е още една причина да се махнем оттук. Всички тези мъртви птици тук ще привлекат най-различни животни – койоти, ракуни, вълци и... – Твърде късно забеляза потреса, изписал се на лицето на Ели, и тогава осъзна какво бе казала.

– Ще оставиш дядо на вълците?

– Не, не, имах предвид, че...

– Те ще го изядат! – Лицето на Ели се обля в сълзи. – Ще го разкъсат!

– Ели...

– Не! – Със свити юмруци Ели изрита картата, като върха на ботуша ù се закачи за една от гънките. Картата издаде звук, с какъвто стар плат се съдира на две. – Няма да го оставя, няма, няма!

– Ели! – Алекс се хвърли да вземе картата. – Престани! Тя ще ни е нужна.

– Но аз нямам нужда от теб ! – Ели се запрепъва заднишком, подхлъзвайки се на телата на мъртвите птици и на локва кръв, останала от Джак. – Никъде няма да ходя с теб!

– Хубаво! Тогава можеш да останеш тук заедно с глупавото си куче. Само че става късно. – Тя се изправи на крака и повдигна ръкава си, за да види колко е часът. – Чака ме много път, така че нямам време за сп...

Тя занемя, когато мозъкът ù зацепи.

„Един момент – тя втренчи поглед в часовника. –Не е възможно!“

Часовникът беше стар модел „Касио АйрънМен“, единственият, който носеше със себе си по време на преходи, защото беше с груба изработка, водонепроницаем и евтин. Имаше го от десет години, като през това време бе сменяла батерията може би на два пъти. Часовникът никога не бе ù изневерявал, не бе изоставал дори за една милисекунда.