Илса Бик - Пепел

– Да – отвърна Алекс, без да се обръща. Вървели бяха приблизително два часа, както предполагаше Алекс, с равномерно темпо и в пълно мълчание. Слънцето облизваше върхарите на дърветата точно зад тях и светликът му гаснеше; следобедът преминаваше в нощ. Станало беше още по-мразовито, балдахинът на високите гъсти борове държеше в плен студа. Плътен килим от борови иглички заглушаваше стъпките им, сякаш крачеха по пелена от дебел сняг.

Отпред забеляза разнебитена указателна табела, която беше закачена на един дъб и висеше килната наляво на един-единствен ръждясал гвоздей:

Хълма на мъховете 15,6 км

Огнена планина 22 км

Езеро Луна 51,5 км

Стомахът на Алекс се сви. Повече от петдест километра до езерото? Излизаше, че е по-далече, отколкото бе пресметнала. Ако екипировката ù беше тук – и особено картите – вероятно би могла да измисли по-кратък маршрут.

„Да, но тях ги няма, така че спри да се вайкаш. Просто запази спокойствие; можеш да се справиш и без тях.“

Още една стрелка, килната под ъгъл от четиридесет и пет градуса и сочеща на северозапад, услужливо подсказваше, че след не повече от половин километър можеха да се подслонят в къмпинг „Смърчова долина“. Това беше добре.

– След около петнайсет минути ще бъдем в къмпинга – каза Алекс. – Ще прекараме нощта там.

– На открито?

– Може да има подслон.

– Но там няма вода, няма... нищо .

– Ще намерим вода. На картата видях един поток.

– Поток ли? Но... къде ще се изкъпя? Нямаме дори палатка. Не искам да оставам в гората. Нощем тя е зловеща.

Дали и тя е била такава напаст като дете?

– Слушай, Ели, нямаме друг избор. Ще спим в гората. Ще пием каквото успеем да пречистим. Ще делим храната си. – Тя спря за момент – май не спираше да ù го натяква – след което продължи: – Ако извадим късмет, след няколко дни ще бъдем при рейнджърите. Аз също не преливам от щастие, но положението е такова. Така че можеш да мрънкаш, колкото щеш, но с това нищо няма да промениш, разбра ли?

– Не, не разбрах. – Последва ново тупване с крак, само че този път по-приглушено отпреди заради боровите иглички. Ако детето изобщо бе изпитало някаква вина за свитата храна, това чувство бързо се бе изпарило. – Не искам да оставам тук. Не искам да спя в гората. Освен това не си нося спалния чувал. Искам баня. Искам да взема душ. Искам да си измия косата.

– Ели – трябваше да стисне юмруци, за да не изкрещи, – намираш се навътре в гората. Няма как да вземеш душ. Ако екипировката ми беше тук, щяхме да можем да се измием...

– Усещам миризмата му! – Ели хвана косата си с две ръце. – Навсякъде по себе си усещам миризмата на дядо! Под ноктите и в кос-сата ми има негова к-кръв... – Започна да хлипа.

Гневът на Алекс се стопи. В този момент видя Ели такава, каквато беше: оцапана с кръв, разчорлена и изтощена. И много, много малка. Разбира се, че беше изплашена. За по-малко от дванайсет часа тя бе изгубила дядо си, изоставила бе кучето на мъртвия си баща, едва не бе паднала в планинска пропаст, а сега бе вързана за някаква непозната, която беше не по-малко изплашена от самата нея. Непозната, която бе изпаднала в ярост заради (точно така!) шепа прах и заради писмото от една покойница.

– Виж, много съжалявам. Изобщо не помислих за това. – Алекс протегна ръка към рамото на момичето с намерението да я стисне в знак на подкрепа. – Ще измислим някакъв начин да...

– Не! – Ели се дръпна от нея. – Не ме докосвай! Мразя те! Просто ме остави на мира!

– Ели – извика Алекс, но момичето се бе обърнало и с глухи стъпки бе тръгнало надолу по пътеката. Алекс въздъхна и затътри крака подире ù. Ели бе поела в правилната посока и едва ли щеше да стигне далеч. „Също като някое хлапе, което бяга от къщи, а накрая го намират да седи на стълбите в мазето.“ Веднъж не беше ли и тя...

Изведнъж се закова на място, сбърчила нос. Странно. Онзи особен мирис на дим пак изпълваше въздуха наоколо, този път обаче по-силен и необичайно сладникав. Може да е било така от известно време насам, но да не е забелязала, защото беше потънала в мисли, или просто беше свикнала с тази воня. В следващия миг обаче усети – надуши – нещо друго. С пълни гърди пое дълбоко въздух и тогава се сепна, защото някаква ужасна, почти чужда миризма я зашлеви през лицето като шамар.