Илса Бик - Пепел

– Може ли да ти задам един въпрос? – попита той, прекъсвайки мислите ù.

– Ъ... разбира се – отвърна тя, изтръгната от унеса. Призрак дремеше в скута ù, като лапите му потрепваха от време на време. – Какво искаш да ме питаш?

– Защо носиш със себе си праха на родителите си? – Но щом забеляза изражението на лицето ù, бързо додаде: – Не си длъжна да ми казваш, ако е прекалено лично.

– Не, няма проблем – отвърна тя. Йегър дори не бе попитал, а Том изобщо не знаеше. – Двамата умряха преди две години и искаха прахът им да бъде разпръснат из Горното езеро, това е всичко.

И наистина беше всичко, сега като се замислеше. Оказа се, че не беше толкова страшно. Боже, защо не бе споделила с Том, докато все още имаше възможност? Но тя, разбира се, знаеше отговора на този въпрос.

„Защото тогава щях да му разкажа също и за чудовището. Ако бях започнала, просто нямаше да има връщане назад, а аз не исках да рискувам. Трябваше да му се доверя. Прекалено дълго мълчах...“

– Но защо избра точно този момент? Можела си да го направиш по всяко време, нали?

– Това беше най-подходящият момент – отвърна тя и осъзна, че наистина беше така. Ако не бе напуснала дома на леля Хана, щеше да се окаже в капана на града и досега вероятно щеше да е мъртва. Както бе казал Том, важното беше да бъдеш на правилното място в правилния момент.

Крис вероятно бе доловил нещо в тона ù, защото очите му се присвиха лекичко, но сенките останаха непокътнати и накрая той сви рамене.

– Добре. Съжалявам, че не си успяла да го направиш, но напролет може да идем дотам. Ако искаш де. Бих могъл да те заведа.

Фактът, че нямаше никакво намерение да остава в Рул до настъпването на пролетта, изобщо не я накара да трепне. И ако той беше убеден в противното, щеше да изчака, докато и всички останали ù повярват, и тогава щеше да избяга от града.

– Благодаря. Много мило от твоя страна.

Тя свали Призрак от скута си, след което събра съдовете, за да ги измие. Отново дежа вю. Липсваше им само едно хлапе, което да се мотае наоколо.

– Имаш късмет, че ти е останало поне толкова – каза Крис. – Говоря за праха на родителите си. Аз изобщо не помня майка си.

– Наистина ли? – отвърна тя и му подаде една чиния.

Той поклати глава.

– Остави след себе си само едно голямо бяло петно. Бил съм много малък, когато ни е напуснала. На не повече от няколко месеца. А ако може да се вярва на баща ми, стига да е имала възможност, е щяла да ме остави още в болницата. Не знам нито коя е, нито къде е отишла, а и баща ми не пазеше никакви нейни снимки.

– Знаеш ли защо си е тръгнала?

– Баща ми беше пияница. – Той ù хвърли неспокоен поглед, за да провери каква ще бъде реакцията ù. – Предполагам, че я е биел.

Е, това определено обясняваше сенките. Ако един мъж беше такъв негодник, че да бие жена си, той едва ли щадеше юмруците си, когато ставаше дума за детето му.

– Затова ли каза, че би предпочел да те види мъртъв? Тоест, не че го каза, но...

– Да, знам какво имаш предид – въздъхна той. – Предполагам. Той имаше няколко приятелки. Едната се казваше Денис. Веднъж, когато бях на десет, тя дойде да ме вземе от тренировка по баскетбол. Не помня защо не дойде баща ми, но сигурно е бил в несвяст или нещо такова. Тя също беше мъртвопияна. Разбрах го, още щом седнах на задната седалка. Ако аз бях шофирал, щяхме да се отървем доста по-леко. На около километър от къщата ни катастрофирахме. Забихме се право в едно дърво. Тя не носеше предпазен колан. Изхвърча през предното стъкло. Разбира се, аз също имах вина. Още не мога да се отърва от кошмарите.

Ето пак: кошмари, също като при нея и Том.

– Това е ужасно.

– Да. Всеки ден слушах за това и всяка нощ го сънувах. А сега и двамата ми родители са мъртви. Но не съжалявам за никого от тях. Баща ми ме мразеше, а майка ми ме напусна. – Устата му се изкриви в жлъчна гримаса. – Само да можех да си промия мозъка или да пипна амнезия. Щях да се почувствам по-добре.

– Съмнявам се – отвърна тя.

Продължаваше да вали сняг. Седмиците се топяха една подир друга, докато накрая не останаха само два дни до Коледа. Алекс виждаше как шансовете ù за бягство намаляват все повече и повече, как се свиват до една съвсем малка точица, подобно на зрението и ума ù през онзи ден на паркинга пред бензиностанцията, когато едва не бе умряла. Не че се бе отказала, не и в пълния смисъл на думата, но с всеки изминал ден заминаването ù губеше своята неотложност и ставаше все по-трудно, сякаш волята ù бавно се задушаваше под всичкия този сняг.