Илса Бик - Пепел

Но както и да е, помисли си Алекс. Отдавна вече не намираше упование в господ и в религията. А и точно на нея нямаше какво да ù обясняват що е то мрак. Та тя вече е била там, познаваше мястото, имаше си даже и тениска.

След две седмици, една сряда, Алекс изхвърча от къщата на Джес и завари отпред Крис, който я чакаше задно с Хъни.

– Здрасти – каза тя с неподправена изненада. – Реших, че вече ще ме охранява Грег. – Осъзнала със закъснение как прозвучаха думите ù, тя додаде: – Тоест, мислех, че си зает...

– Така беше – отвърна той и ù подаде поводите на Хъни. Леката усмивка се изниза от лицето му. Той се обърна, сложи си слънчевите очила и скочи на гърба на червеникавокафявия си жребец. После ù хвърли един поглед и рече: – Ето че се върнах. Имаш ли нещо против?

– Разбира се, че не. – Страните ù пламнаха, но дали беше от яд, или от притеснение, не можа да реши със сигурност. Той не каза нищо повече, така че тя се качи на коня и двамата потеглиха, а копитата на животните трополяха глухо по прясно натрупалия сняг. Алекс почака, докато се отдалечат от къщата на Джес, след което го заговори отново:

– Е... къде беше? За нови провизии ли?

– Ъ-хъм.

– И... къде?

– Наоколо – отвърна той, вперил поглед право напред. – Близо до Орен.

– О! – Чудеше се какво да каже. – Това не е ли много далече?

Той сви отсечено рамене и отвърна:

– Не чак толкова. Само на десетина километра на север.

Алекс знаеше къде се намира Орен и определено не бяха само десетина километра.

– Това, което търсехте, нямаше ли го по-наблизо?

Той се поколеба, преди да ù отговори; Алекс почти виждаше как зъбците на мозъка му се задвижват.

– Спомних си, че в Орен има библиотека на колела.

Алекс се обърка за момент, но после си припомни разговора между Крис и директора на училището.

– Изминал си целия този път само заради някакви книги?

– Не бяха само книгите. Имаше и други неща.

– Намери ли библиотеката? Колко книги бяха останали вътре?

– Всички, доколкото успях да преценя. Библиотеката излъчваше – в гласа на Крис се прокрадна нотка на тъга – такова спокойствие.

В съзнанието на Алекс изникна образът на библиотеката: приветлива, уютна и доста голяма каравана, пълна с книги.

– Колко книги успя да донесеш?

– Всичките.

– Всичките ли? Но това са много каруци?

– Не беше чак толкова трудно. Питър не беше особено доволен, но все пак зимата е дълга, а и надали ще намерим други книги.

– Кой знае? – отвърна Алекс. – Може ние да ги напишем.

Този път той я погледна.

– Искала си да станеш писател?

– Не съм мислила много за бъдещето. – И това беше самата истина. За нея бъдещето се бе свеждало само до очакването на края.

– Док казва, че си много добра. Като негова асистентка имам предвид.

Тъй като думите му не прозвучаха като въпрос, Алекс не отговори.

– Някога искала ли си да станеш лекар?

– По-рано да.

– И какво се промени?

– Знаеш как е – отвърна тя неопределено. – Просто реших, че има и други възможности.

През останалата част от пътя яздиха мълчаливо. На вратата на хосписа Крис я спря:

– Почакай малко. – Той бръкна в якето си и извади отвътре тънка правоъгълна черна кутия. – Реших, че може да са ти от полза.

Тя отвори кутията. Вътре имаше чифт дамски слънчеви очила. Олекотената пластмасова рамка беше сиво-зелена на цвят, а стъклата бяха кехлибарени.

Когато вдигна поглед към него, забеляза, че е свалил очилата си. В тъмните му очи се четеше нерешителност, миризмата му също беше различна: все така мрачна и хладна, но в същото време примесена с нещо сладко и тръпчиво... Ябълка?

– Спортни са – каза той. – Стъклата са поларизирани и удароустойчиви, така че трябва да изкарат доста дълго.

Очилата бяха много скъпи и много хубави, помисли си тя, и освен това трябваше да ги приеме. Да откаже, би било тесногръдо и дребнаво. Но не искаше нито да го окуражава, нито пък да започва да го харесва. Искаше само да измисли начин да се измъкне от тази ситуация.

– Благодаря – отвърна тя, след което затвори кутийката и му я подаде: – Но нямаше нужда.

За част от секундата по лицето му премина израз на болка, но бързо изчезна. А ароматът на ябълки се изпари в мига, в който взе кутийката от ръцете ù.

– Както искаш – отвърна той. – Няма проблем.

Постъпи като пълна глупачка.

Трябваше да приеме очилата.

Каква идиотка!

Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, които да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.