Илса Бик - Пепел

Нямаше представа дали буцата, заседнала на гърлото ù, и преливащото от чувства сърце не означаваха, че той е някъде там, че двамата са свързани по един или друг начин. А може би всичко онова, което видя и усети, се дължеше на емоционалната непокътнатост на спомена, който беше само призракът на едно докосване, ехото на отдавна изречена дума, повеят на едно ухание.

Но го почувства също като преди и си помисли, че сигурно затова някои хора нямаха нищо против да бъдат спохождани от призраци.

До сутринта бе взела решението засега да спазва правилата. Ще разузнава – така би се изразил Том. Ще работи с Кинкейд в хосписа, където в момента се помещаваше градската болница. Ще разбере кой къде ходи. Ще потърси вещите си, ще събере провизии и щом настъпеше удобният момент, щеше да се махне оттук.

Училището бе пълен майтап. Тя беше толкова по-напред от всички останали, че учителите нямаше какво повече да я научат, затова до обед на първия ден директорът прецени, че спокойно би могла да прекарва това време в хосписа заедно с Кинкейд.

Крис я чакаше в коридора пред директорския кабинет, за да я ескортира до там. Двамата с директора си размениха поздрави, след което възрастният мъж рече:

– Крис ще можеш ли да осигуриш още няколко екземпляра от „Робинзон Крузо“? Да кажем, десет. А, също и „Островът на сините делфини“ и каквото и да е от Клиъри или О’Дел...

Когато се отправиха към централния вход на църквата, Алекс го попита:

– Наистина ли можеш да намериш книгите?

– Съмнявам се. – Крис ù задържа вратата, след което излезе подире ù в студа. За разнообразие днес слънцето се бе показало. Крис примижа, бръкна в джоба на гърдите си, извади оттам чифт авиаторски слънчеви очила и ги сложи на носа си. Алекс усети, че я пробожда завист. Слънцето беше достатъчно ярко, за да причинява болка, и тя заслони очите си, за да ги предпази от силния блясък.

– Нямаш слънчеви очила? – отбеляза той с въпросителна интонация.

– Имах – отвърна троснато тя. Все пак не беше глупачка. – Бяха в раницата ми.

– Извинявай – рече ù той. – Не исках да прозвучи като критика.

– Няма нищо. – „Разузнавай“, помисли си тя. – Откъде взимаш книгите?

– Някои от града, а иначе най-близката библиотека е на три-четири дни път оттук, така че това не е вариант. Просто не си струва, тъй като за целта трябва да отделим прекалено много мъже и каруци. А повечето къщи в окръг от трийсет километра отдавна са разграбени освен ако преди това не са изгорели.

Алекс развърза повода на Хъни и се метна на седлото. Снегът покриваше половината прасец на кобилата. Скоро трябваше да я замени за по-голям кон. Иначе щеше да се наложи да се придвижва на ски до болницата. Което, сега като се замислеше, беше добър претекст да се снабди със ски, а може би и с чифт снегоходки.

– Да, видях няколко изгорели къщи. Не разбирам защо ги палят.

Крис дръпна юздите на своя червеникавокафяв жребец и се изравни с нея, докато прекосяваха парка, преди да свърнат в една странична улица, водеща на север към хосписа.

– Това са предимно обирджии. Хора, които взимат каквото могат да носят, а останалото подпалват. Но не са нито толкова организирани, нито толкова многобройни като нас, иначе досега отдавна да са превзели Рул. И все пак стратегията им е доста интересна.

– Защо?

Той я изгледа иззад очилата.

– Палят къщите. Хората се насочват насам. Мълвата плъзва наоколо. И колкото повече хора приемаме, толкова по-надалеч се налага да ходим за провизии. А колкото по-далече от Рул отиваме, толкова по-лесно става да ни оберат. Затова гледаме да не приемаме твърде много хора, но въпреки всичко се налага да поемаме повече рискове отпреди, като понякога пътуваме дни наред, за да намерим каквото ни трябва. Единственият изход от това положение е да започнем да садим отново, но дотогава оставаме зависими като всеки друг от онова, което успеем да задигнем.

– Това ли се случи снощи? Обирджиите се опитаха да проникнат в града.

Той кимна.

– Изгубихме трима мъже.

– Ами обирджиите?

– Свалихме двама, но другите двама се измъкнаха. Следващия път обаче тръгвам подире им. Не ме интересува какво казва Питър. Ако успеем да ги проследим до лагера, града или мястото, където се крият, ще можем да ги довършим и да вземем каквото имат. Една банда по-малко, за която да се тревожим, и повече провизии за нас.

– Но те не са Променени, Крис. А само хора, които се опитват да оцелеят.