Илса Бик - Пепел

– И да ни отнемат онова, което имаме.

– Но ако говорите с тях, ако си сътрудничите...

– С ония типове не може да се говори.

– Откъде знаеш? Опитал ли си? – Когато не получи отговор, тя го притисна: – Крис, не може просто да избиваш хората наоколо и да заграбваш онова, което имат.

– Защо не? – Очите му останаха приковани върху пътя. – Ако им се удаде шанс, те също няма да се поколебаят да ни застрелят.

Домът за възрастни беше малък: четири крила и шейсет легла, само двайсет от които заети от истински пациенти. Повечето от тях се намираха в последен стадий на рака или на някакво белодробно заболяване.

– Много от тях са миньори – каза Кинкейд, когато спряха на прага на една дневна. – Стараем се да облекчим състоянието им, доколкото можем.

Тя обхвана с поглед пръснатите из стаята пациенти – повечето бяха възрастни мъже с преносими зелени бутилки за кислород, които седяха изгърбени на тапицираните столове. По-голямата част от тях дремеха, други играеха на табла или на шах. Неколцина разбъркваха тестета с карти и редяха пасианси. Гледката я потисна, а миризмата на антисептичен сапун я върна към редица лоши спомени.

Когато се обърна, забеляза, че Кинкейд е приковал поглед в нея.

– Няма да работиш много тук – рече той. – Все още разполагаме с болничен персонал, който да се грижи за тези хора.

– Няма проблем – отвърна тя, въпреки че изпита облекчение. Не ù беше трудно да си представи и самата себе си в това положение. Преди време, когато единствената ù грижа беше смъртоносното ù заболяване, бе постъпвала в няколко болници за хора на нейната възраст и тогава бе разбрала, че да чака да умре в компанията на непознати беше още по-гадно, отколкото да чака да умре в дома на леля Хана. – Откъде взимате кислородните бутилки?

– Откъдето и всичко останало. – Той продължи надолу по коридора и ù даде знак да го последва. – Момчетата, които правят набези за провизии извън града, понякога носят кислородни бутилки, а понякога не. Напоследък се случва все по-рядко. Ако трябва да избират между това дали да плячкосат цяла каруца с антибиотици и бинтове, или само няколко бутилки с кислород – въпросът е повече от ясен.

– А какво ще правите, когато материалите ви свършат? – попита Алекс. Това с набезите го разбираше, но в един момент вече нямаше да има нищо за крадене. А съдейки по снощната стрелба, пациентите на Кинкейд се бяха увеличили с неколцина ранени.

– Триаж – отвърна лаконично Кинкейд, сякаш това обясняваше нещо. Алекс познаваше думата, тъй като майка ù бе работила в спешния кабинет. Но сортирането на пациентите по категория не даваше отговор на въпроса освен ако...

Тя втренчи поглед в Конкейд и попита:

– А какво става, когато някой е прострелян наистина тежко? – Не искаше да казва „когато не може да бъде спасен или когато се знае, че ще умре“.

Кинкейд задържа погледа ù за момент.

– Ако си достатъчно умна, за да зададеш подобен въпрос, значи, вече знаеш отговора.

Наистина го знаеше. Крис също го бе потвърдил. Когато силите и средствата не достигат, всичко опираше до една проста сметка. Лекуваш онези, които имат най-големи шансове да оцелеят или по някаква причина са важни. А колкото до останалите, просто се надяваш краят да дойде бързо. Питаше се дали Кинкейд не помагаше по някакъв начин на тези хора. Предвид ситуацията, помисли си тя, сигурно го правеше.

Кинкейд имаше двама помощници – възрастни мъже в края на шейсетте, работили като медицински сестри, преди да се пенсионират. Освен тях в хосписа работеха шестима санитари, чиито задължения бяха да бършат кръвта, да сменят чаршафите, да изхвърлят подлогите и да разнасят храната. Забелязал израза на лицето ù, Кинкейд се замся.

– Не се тревожи. Когато патрулите се връщат от мисия, почти винаги има някой ранен. Именно там ще трупаш опит.

Както беше обещал, Кинкейд я повика да му асистира, когато няколко часа по-късно в кабинета му докуцука един фермер. Мъжът беше разпорил бедрото си почти до коляното: „Проклетият трион отскочи и се заби в крака ми“. Раната беше много дълбока и Кинкейд ù заръча да попива кръвта, докато самият той работеше. По средата на операцията, когато кървенето бе почти напълно овладяно и Кинкейд бе направил първите няколко шева, той подаде на Алекс ножицата и форцепса и каза:

– Наблюдаваше ли внимателно? Добре. Сега искам от теб да направиш няколко шева в ето този мускул. Не се притеснявай, просто го направи. – Кинкейд проследи с поглед как тя мушка и изважда иглата, завършвайки първия шев, и кимна. – Добре се справяш. Правила ли си го и преди?