Илса Бик - Пепел

Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка .

Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може би това, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече ù вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.

– Слава богу, че си тук – извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. – Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.

Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не ù се сърди.

– Той тук ли е?

– Да, но... – Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. – В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.

– Остави на мен. – Алекс тръгна по коридора. – Коя стая?

– Тази на Делмар. – Лорета се спусна подире ù. – Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.

– Няма нужда. – Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или... нещо такова. – Ей сега се...

Думите застинаха на устните ù. Погледът ù се спря на единственото легло в стаята и на мъжа, който лежеше в него. Беше изпит и слаб като скелет и изглеждаше толкова измършавял и съсухрен, че един по-силен порив на вятъра, помисли си Алекс, щеше да направи костите му на пух и прах. От носа му излизаше зелена тръбичка, закрепена на ушите и на брадичката му. Алекс реши, че мъжът е още жив, понеже на всеки пет секунди той примигваше като костенурка: бавно и протяжно.

Крис седеше с гръб към вратата, но Алекс забеляза книгата и долови тихото боботене на гласа му, докато той четеше.

Нещо я накара да запази мълчание и да се измъкне безшумно навън, така че Крис да не я усети. Така и направи. Лорета, която я чакаше на няколко крачки от вратата, ù махна да я последва. След като стигнаха на пръсти до средата на коридора, жената се наведе към нея и прошепна:

– Когато е в града, всяка вечер чете на най-болните. Така поне имат какво да очакват. Но не му казвай, че знаеш. Не иска хората да научават. Предпочита да не се вдига шум около него.

– Няма проблем – отвърна Алекс все така смаяна. „Ето защо е винаги тук, когато свършвам работа.“ И тогава осъзна, че причините да го харесва и уважава бяха много повече, отколкото бе очаквала. – Ще се престорим, че нищо не се е случило.

– Добре – отвърна с облекчение Лорета. – Ето какво ще направим. Ти се върни обратно, сякаш тъкмо излизаш навън, а аз ще почакам малко и ще го доведа. Обикновено се измъква през страничната врата за конете.

Алекс направи, каквото ù каза Лорета. След около пет минути до слуха ù достигна глухият тропот на конски копита и тогава пред нея се появи Крис, яхнал Нощ, и стиснал в ръка юздите на Хъни.

– Здрасти – рече той унило. – Съжалявам.

– Няма нищо – отвърна тя и се метна на седлото на гърба на Хъни. Яздиха мълчливо в продължение на десет минути, докато тя най-сетне събра кураж и попита: – Е, какво прави днес?

Не виждаше лицето на Крис, тъй като беше тъмно, но усети погледа му.

– Какво те е грижа? – отвърна той.

Е, това определено ù затвори устата. Повече не обелиха нито дума. На улицата на Джес той махна към фенера, обозначаващ мястото, където стоеше стражарят, а на нея рече:

– Можеш да слезеш тук. Аз ще прибера Хъни.

– Мога да я прибера и сама – отвърна тя.

– Добре – рече той. – Както искаш.

Когато подминаха къщата на Джес, тя се обърна към него:

– Слушай, тази сутрин...

– Не се тревожи за това – прекъсна я той.

– Почакай. – Тя поведе Хъни към гаража и се обърна към него. Изобщо не можеше да види лицето му, тъй като нямаше луна. – Слушай, исках само да...

– Не го прави, моля те. Каквото и да имаш да ми казваш, не искам да го чуя.

Думите му я зашлевиха като шамар.

– В такъв случай не слушай, но не можеш да ми попречиш да говоря – отвърна тя.

– Е, добре, изплачи си болката.