Илса Бик - Чудовища - част 1

- Господин Стимке! - повика го Хенри. - Това е внукът ви, нали?

Йегър проговори вместо свития от страх Стимке:

- Да, това е Бен.

Тонът на Йегър бе достатъчно равен, но кожата му беше станала толкова бяла, че плешивата му глава изглеждаше като билярдна топка. Без робата си той изглеждаше като бездомник с разменени чорапи, провиснали панталони и фланела на червени квадрати. Обикновено блестящите му очи изглеждаха потайни и малко уплашени като на мишка, която не може да реши дали бягането няма само да накара котката да скочи по-бързо.

- Очевидно Бен се е измъкнал, факт, с който не бяхме наясно.

- Очевидно? Измъкнал се е? Не сте били наясно? - С високо вдигната пушка Джарвис си проби път покрай другите, за да застане в центъра на пътеката. Всяка прилика с пуйка си беше отишла. Сега старецът изглеждаше по-скоро като мишелов. - Управлявате това място от десетилетия, вземате всички решения. Карате нас, възрастните мъже, да следваме заповедите на деца... - Джарвис кривна глава към Грег. - И ние го правим, защото сме лоялни и богобоязливи, а сега ни казвате, че не сте знаели, че това момче се е измъкнало?

„Питър - осъзнаването се разби над Грег като леден душ. - Той каза, че са събрали всички Променени и са ги застреляли, че никой не се е измъкнал. - Очите му се отклониха към умиращото момче. - Значи Питър трябваше да знае, че Бен не е мъртъв.“

- Там, където бях преди Рул, тези хлапета винаги се връщаха - каза някой в тълпата. Шепот на съгласие премина през останалите мъже и Грег видя, че няколко жени също бяха влезли, въоръжени с бейзболни бухалки и пушки като селската тълпа от някой стар черно-бял филм за чудовища. Забеляза една сивокоса жена. Май се казваше Травърс. Тя стискаше мотика, чието острие беше заострено в зъл връх. - Много от тях ловуваха на глутници. Една от причините да смятаме, че сме в безопасност тук, бе, че вие ни уверихте, че всичките ви деца са мъртви.

- На първо място искам да знам как малкото чудовище е оцеляло - беше Травърс, яростната жена, която сега разклащаше мотиката си към Стимке. - Какво направихте? Убихте само деца като моя Дий? Защото ние не сме достатъчно важни? Да не пощадихте това чудовище, защото е ваше?

- По дяволите! - избоботи някой друг. - Колко други като този има? Защото ако едно хлапе се е измъкнало...

- Или са го оставили да се измъкне - извика друг.

- Сигурно има и други. - Травърс размаха мотиката си като копие. - Така че къде са?

- Къде, мислиш, по дяволите? - Джарвис насочи поглед като черна гръмотевица към Стимке. - Били са там, навън, през цялото време, може би дори са наблизо. Но защо? Казахте, че вършите Божието дело, като взимате внуците ни и слагате край на мъките им. Какво направихте? Вие и онези кучи синове Питър и Крис...

- Внукът ми не знаеше нищо за това - каза Йегър и от тона му Грег реши, че това беше истината. Но Ърнст остана тих, нямаше и пробляськ на емоция по набитите му черти.

„Но Питър е знаел.“ Грег видя Сара да изучава лицето на Ърнст, после спусна надолу очи, когато първите алени пръсти пропълзяха по врата и. Сълза измокри бузата и и тя веднага я обърса. Грег стисна леко свободната и ръка, но тя не погледна нагоре, нито му отговори по някакъв начин. „Сара вече също знае. Питър е бил вътре през цялото време. Да пуснат част от Променените, може дори да е било негова идея.“ Питър беше този, който казваше на всеки патрул къде да отиде и кога. Защото е знаел къде най-вероятно са били Променените по всяко време?

А Джарвис беше казал „може би дори наблизо“... Променени в Зоната? „Разбира се.“ Сега, след като някой най-после го беше казал, изглеждаше напълно логично.

- Дали Крис е разбрал? - извика Травърс, жената с мотиката. - Затова ли се отървахте от него, казахте, че е организирал засада, но може би не е?

- Крис избяга - Иегър каза думите като проклятие. - Той ни предаде.

- Както вие предадохте нас ли? - докато думите не увиснаха във въздуха, Грег не знаеше, че бяха на езика му. Той се олюля на краката си. - Не дадохте на Крис шанс. Той отрече, но вие вече бяхте решили. Без значение какво беше казал, щяхте да го пратите в затворническата къща.

- Защото той не ми се подчини. - Йегър, изглежда, си връщаше част от стария огън. Антрацитночерните му очи се прехвърлиха върху Джарвис. - Дължите на Рул живота си. Не смейте да съдите...

- Млъкни! Нека сега да съдим теб за разнообразие! - Джарвис мушна с пръст гърдите на Йегър достатъчно силно, за да накара стареца да залитне и да отстъпи назад. - Вие излъгахте. Не знам колко от внуците ни сте пуснали, но тази гадост до олтара е внук на съветник. Ти трябва да си знаел. Това значи ли, че внуците ни са още живи? Защо сте ги пуснали?