Илса Бик - Чудовища - част 2

- Колко групи има?

- Това важно ли е?

Така, значи нямаше да тръгнат натам.

- Добре, права си. Не е важно. - Не съвсем. Питър беше говорил за капацитет на средата, за това колко тревожно бързо Рул се беше разраснал отвъд ресурсите си. - Ами по първия ми въпрос? Вие направихте първия ход, не аз.

Което не беше съвсем вярно. След като Джес бе споменала, че може да има деца около старото амишко поселище, той прие за своя мисия да спаси възможно най-много от тях. Беше посещавал района често, беше наясно с очите, които го следяха, и внимаваше винаги да оставя символични припаси като батерии и храна в старата пътуваща библиотека, където беше намерил първата Пощадена - много болно момиче, - точно до входната врата. Тя беше и единственото дете, за чието намиране не трябваше да скача през обръчи.

- Откриването на онова момиче не беше щастлива случайност - каза той. - Онези деца се бяха погрижили да я намеря. След нея ми оставяха бележка, за да ми дадат указания за магичните знаци. Очевидно не смятаха, че съм заплаха.

- Както казах, решението не беше мое. Виж, можем да обсъждаме това с дни, затова нека аз те питам нещо, Крис! - Тя се наведе напред. - Ако беше имало други деца, които не са болни... ако, да кажем, ти случайно се беше препънал в нас... щеше ли да ни заведеш в Рул? Насила?

- Вероятно. - Усещаше как горещина залива бузите му. - Да.

- Тогава това не те прави по-добър от хората, които са откраднали Ели.

- Нещата не са в черно и бяло.

- Напротив. Аз никога не съм откраднала дете. Никога не съм позволила на никого да използва дете като начин да си купи убежище.

- Както ти каза... това не съм го решил аз.

- Но ти го прилагаше.

- Всички трябваше да направим избор. Единственото, което съм искал, е да помогна. Правех, каквото мислех, че е правилно по онова време - излизайки от устата му, това звучеше банално, каквото и беше.

- И отново би го направил.

- Имаш предвид, както ти би решила да ме убиеш? - изстреля в отговор. - Да, предполагам, че бих. Така че сме квит. Бих се опитал да намеря начин да опазя децата живи, а ти би мамила хората да вземат отрова.

Можеше да чуе ехото от вика си във внезапната тишина. Тя беше скована, кожата около устата ѝ беше опъната, бузите ѝ горяха. „Идиот!“ Трябваше да остане спокоен, да бъде разумен. Ако притиснеш хората твърде силно, те избухват. „Съжалявам, татко, съжалявам, аз съм виновен. Няма да го направя повече.“

- Аз никога... - Тя прочисти гърлото си. - Никога не е измама. Когато на някого вече не може да се помогне, когато няма надежда, е избор. Когато знаем със сигурност, когато кучетата ни предупредят, че някое дете се - сивите ѝ очи се стрелнаха настрани - променя, е все още избор.

- Избор между какво и какво?

- Ти какво мислиш, Крис? Ако ти се променяше, ако знаеше, че би се опитал да убиеш приятелите си, хората, които обичаш... да не ми казваш, че би избрал да станеш един от тях?

- Между какво и какво? - попита той отново. В този момент разбра напълно защо Питър беше устроил Зоната. Въпреки тайните и лъжите той знаеше, че приятелят му все още го обича и би умрял за него. Ако Питър му се беше доверил, щеше ли да му помогне?

„Може би щях. Защото ако промяната засегнеше Алекс... или Питър... аз никога не бих могъл да дръпна спусъка.“ Можеше да се обзаложи, че Питър се е чувствал не по-различно, като е гледал приятелите си и хората, които обича, да се променят пред очите му. Той сигурно се е опитал да намери начин. Където има живот, има и надежда. Можеше да се променят обратно, да се оправят. Номерът беше да ги държиш достатъчно дълго време живи, да им дадеш този шанс.

„Да, но колко дълго би провеждал експеримента? Месеци? Години? Надеждата има ли краен срок?“

- Не ми казвай, че сте пускали всяко дете, което мислите, че се променя, да се скита наоколо! Какъв е изборът? - Осъзна, че си търси повод да се скара, начин да удари. - Какво правите? Заключвате ги да умрат от гладна смърт или ги застрелвате само когато побеснеят?

- Не ни съди! - Сивите ѝ очи станаха сурови. - Да не си посмял! Не ти дължа отговори, Крис. Мислиш, че ни превъзхождаш, нали? Не знаеш нищо за нас.

- Ти също не ме познаваш. Дори не те интересува моята гледна точка. Вече си ме осъдила - гласът му беше несигурен. Тихото къкрене в корема му беше вече почти кипене. - Добре тогава, да смятаме малко, Хана, защото математиката е чиста, първична и толкова научна, че Джейдън би одобрил. Не можеш да нагласяваш цифрите. Няма спор относно две плюс две.

- Това е безсмислено...