Илса Бик - Чудовища - част 2

Твърде късно си спомни за Илай и Рок все още някъде там, долу. „Никога няма да ловя риба отново там.“ Но на глас каза:

- Разбира се. - Всички деца вече я гледаха и се усмихваха, сякаш тя им беше изнесла страхотно представление. Ели притисна момиченцето. - Наистина, нещата ще бъдат страхотни...

Някъде далеч назад се чуха два гръмовни тътена. Всички косъмчета по ръцете на Ели се изправиха. Тя ахна, изправи гръб и се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, както и всички деца и кучета. Фургоните спряха да се търкалят, конете престанаха да тракат. И докато гората беше все още мрачна от разлагащите се сенки, цепнатини от ярка светлина се показваха между дърветата на изток. От юг Ели зърна къси ярки възглавници от пулсираща оранжева светлина.

- О! - Ръката на Сара беше върху устата ѝ. До нея Лушън беше толкова пребледнял, че четината му изглеждаше като мръсотия. - О, Боже! - каза Сара.

Кучетата започнаха да лаят. Всички деца наоколо дърдореха:

- Еха!

- Какво беше това?

- Видяхте ли това?

- Това пожар ли е?

До лакътя ѝ белокосото момиче беше стиснало ушите си с длани и пискаше отново и отново:

- Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това?

- Експлозии - гласът на елфчето се извиси над общата глъчка. - Като бомби.

„Том прави бомби.“ Тя трепереше. Толкова много страх и ужас се беше свил в тялото ѝ, че когато Мина внезапно изпусна един обезумял, яростен лай, Ели едва не скочи от фургона.

- Мина, спри! - Извъртя се и зарови лице във врата на кучето, като не забеляза веднага, че то диво се опитва да се изтръгне. „Моля те, боже, не Том! Не Том, не...

- Хей! Хей, вижте! - беше белокосото момиче. Гласът ѝ беше треперлив шепот, не по-реален от слаб бриз и толкова тих, че Ели беше единствената, която го чу. - Всички!

„Не искам повече да гледам. - Тя задържа главата си надолу. - Никога не става по-добре. Всички умират.“ Когато Мина внезапно изръмжа, Ели погледна нагоре и каза:

- Не, Ми...

И спря.

Всички останали, всички освен вече ръмжащите кучета и белокосото момиче, все още се взираха назад, откъдето бяха дошли, и всички говореха наведнъж. Много деца бяха започнали да плачат, въпреки че над врявата тя помисли, че чува гласа на стария доктор да се носи от фургона на Джейдън:

- Какво има, Дейзи? Къде? Джейдън, синко, мисля, че загазихме. Мисля...

„О, боже, мисля, че е прав.“ Кучетата им и малкото момиче бяха обърнати към дърветата отляво. Момиченцето беше толкова ужасено, че беше спряло да плаче. Едва смеейки да диша, Ели извърна очи на запад, далеч от новия ден...

И видя сковани силуети да се плъзгат иззад дънерите на дърветата. На тази лоша светлина можеше да бъдат сбъркани за стълбове на ограда. Или за мъртви дървета.

Само че стълбовете не мърдаха. Дърветата нямаха ръце или крака.

Или зъби.

Миг след предупредителния вик на Том светът хльцна. Нещо изрита Крис в гърба. За кратко имаше усещането, че профучава през въздуха. После нямаше нищо - нито удар, нито сънища този път, нито кошмари, вероятно защото беше жив. Но времето се наклони, а той имаше чувството, че е в наистина стар филм, на който липсваше средната ролка и историята се губеше.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че лежи по лице, а ръцете му дращеха да се заловят за нещо. Крис сляпо си проправяше път през все още съскащите отломки от разцепено дърво, усукан метал и стопено стъкло. В далечината чу църковната камбана да бие „бим-бам“ като тревога. Кога беше започнало това? Въздухът кипеше от писъци и стонове. Някой крещеше:

- Kaквo, кaквo, кaквo, какво?

Много по-близо някой стенеше. След още една секунда той разбра, че стоновете бяха негови. Вкуси кръв в гърлото си. Парещото му лице беше мокро от стопен лед и сняг, но ръката му беше червена и той си помисли: „Виждам това, виждам цвят“.

Защото имаше светлина.

Време, време... колко беше минало? Светът беше едновременно ярък и мрачен. Пулсиращи черни облаци пушеха по небе, което беше синьо над главата му и по-светло тюркоазено на изток от първите спици слънчева светлина. Въздухът смърдеше на изгорели газове, горящо дърво, обгорен метал и прегоряло неделно печено. „Тези облаци... пушек...“ Редките борове на това плато бяха като факли. Зад и вдясно от него идваше пукането и прашенето на още един, по-голям огън.

„Трябва да се махна оттук.“ Претърколи се и погледна към кулата на около трийсет метра. Бяха останали само изкривена развалина от скелетни подпори и стълба, която не водеше никъде. Един кон - този на Джарвис - беше долу, коремът му бе разпран кратер, пълен с разкъсани вътрешности. Нощ, неговият червеникавокафяв кон, беше още на крака. Сиво-кафявата кобила на Том беше сред дърветата. С една ръка, притисната към главата, и друга, стиснала пушката, един мъж залиташе и крещеше: