Илса Бик - Чудовища - част 2

- Какво, какво, кaквo, какво?

- Джарвис? - Крис се изправи, олюлявайки се, закашля се и изстена отново, когато пукнатите му ребра пратиха кинжали през гърдите му. - Джарвис, къде е Том, къ...

- Тук. - Отдясно до него купчина мрежа се помръдна. Крис видя първо дулото на бравото, все още в калъфа си, а после Том на ръце и колене, борещ се е купчина отломки.

„Ъх-ох!“ Крис се заклатушка и издърпа мрежата и счупените парчета дърво. Сърцето му се обърна, когато видя металния шип, който стърчеше от звезда от кръв и разкъсан плат високо на лявото бедро на Том, точно под хълбока.

- Колко е зле?

Крис се смъкна на колене. Протегна ръка, после я дръпна обратно. Боеше се да не влоши положението.

- Не знам. Но не мисля, че е дълбоко. Не изглежда счупено и не пулсира. Помогни ми! - Том потисна стон, когато Крис подложи рамо и го вдигна.

- Боли адски - каза. Лицето му беше изкривено от болка.

- Можеш ли да вървиш? Да яздиш?

- Да. - Съскайки, Том направи една пробна накуцваща стъпка, а после друга. - Ще успея. И двамата имаме късмет, че не сме мъртви от налягането... - Той спря, подуши, после каза: - О, мамка му!

- Какво? - попита Крис, но Том вече се накланяше към края на базалтовата плоча. Избликна пушек като издишване на подземен дракон някъде точно отдолу. Трепвайки с всяка стъпка, Крис го настигна и се хвърли долу. В тишина огледаха кратера и Крис си спомни как взривът беше изравнил всички тези дървета. Не беше толкова лошо, но беше близо. Горящият абатис изглеждаше така, сякаш бе смазан от гигантски ботуш. Близките дървета бяха рухнали. Можеше да види къде снегът беше изпарен мигновено от жегата.

„Четирима мъже, две РПГ-та.“ Очите на Крис огледаха останките. Краката лесно се разпознаваха, както и разполовените торсове и... и...

- Г-глави - не беше имал намерение да каже нещо. Просто излезе. Главите бяха ясно различими. Няколко изглеждаха като билярдни топки, само че без бялото - без кожа, без коса. Други се бяха разпукнали като орехи, за да освободят червена и розова киша. - Том, виждам...

- Да. Хайде! - Том се обърна и закуцука бързо към дърветата. - Загубихме много време. Скоро ще бъде съвсем светло. Трябва да стигнем в града преди Променените. Джарвис! - Том повика стареца, който още се въртеше в кръгове. - Хайде, трябва да...

- Kaквo? - Джарвис се завъртя толкова бързо, че от устата му излетя храчка от пяна. Очите му, пурпурни от спуканите капиляри, подскачаха в гнездата си. Кръв се процеждаше от носа му и от едното ухо. Дръпна предпазителя на пушката си. - Стой далеч от мен, стой далеч!

- Хей, хей, хей! - Том вдигна двете си ръце. - Джарвис, успокой се, човече! Трябва да вървим, Променените...

- Кои? Какво? - изкрещя Джарвис. - Kaквo, кaквo...

- Какво му е? - попиша Крие.

- Вероятно ударната вълна. Обърква някои хора. Джарвис - опита отново Том, - чуй ме, човече! Всичко е наред, но трябва да тръгвате, трябва да... - Внезапно Том се вцепени и се обърна към платото и димящата кула.

- Какво? - попита Крис. - Какво... - И тогава през прашенето на пламъците той също го чу. Рязкото чупене на храсти, удрянето на ботуши по камък.

Дълбоко в пушека нещо се движеше. Нещо... тъмносиньо. За един объркващ момент Крис помисли, че пушекът се събира, променя цвета си, става на якета и джинси, а после осъзна, че това, което вижда, бяха Променени - много, прииждащи нагоре по хълма само на трийсетина метра, материализирайки се като нашественици, телепортирани от далечна планета.

- Крис! - Том стисна с ръка рамото му и дръпна. - Хайде! Не гледай, просто тръгвай!

„Боже мой!“ Крис беше парализиран, прикован на място. Джарвис отново крещеше:

- Kaквo, кaквo, кaквo...

А Крис мислеше: „Не знам, не знам, не знам...“

- Крис! - Том го завъртя толкова бързо, че Крис трябваше да стисне ръцете му, за да се задържи на крака. - Казах да не ги гледаш. Качвай се на коня си, Крис! Качвай се на коня си сега!

- Д-добре - изпъшка. И тръгна в препъващ се бяг. Плътно зад него Том го подканваше. Хванал юздите на коня си, Крис се опита да скочи на седлото, но краката му не работеха. - Хайде! - чу се да се моли. - Хайде, хайде, хайде...

Чуваше ги: ботуши разместваха останките, ритаха парчета дърво, хрущяха върху стъкла. „Звукът се засилва. - Гърбът му настръхна. - Приближават, не гледай, не гледай, недей!“ Но после хвърли поглед... „тъпо“... и нокти на ужас стиснаха сърцето му. Променените - толкова много, твърде много - се разгръщаха, изпълваха платото и напредваха право към тях.

- Крис, не! - Том вече шибаше коня си. - Не гледай! Хайде! Имаш време, само не се паникьосвай!