Илса Бик - Чудовища - част 2

Алекс усети бодване на нетърпение.

- О, за бога, да, бягайте! Не сте на три години. Започнете да се грижите за себе си, защото точно сега няма кой друг да го направи. Дори ако остана, аз съм само един човек. Не съм много по-голяма от вас и имам... - Тя прехапа възможните думи „рак чудовище“, преди някоя от тях да може да изскочи от устата ѝ. „Боже, Алекс, успокой се! Тя е просто дете!“ Затваряйки очи, тя пое успокояващо дъх, после погледна надолу към разплаканото момиче. - Съжалявам, Синди! Може би Том щеше да остане. Това не значи, че той щеше да бъде прав и че аз греша. Значи, че сме различни. Иска ми се... - Натъпка назад внезапното задушаване. - Иска ми се той да беше жив, за да можем да спорим за това. Но не мисли, че е лесно или че не съм уплашена до смърт!

Никой не каза нищо за един дълъг момент. После Люк пристъпи по-близо.

- Ами ако те изчакаме? Том би искал да го направим. Събираме багажа и се местим, да кажем, на километър-два западно в гората.

Беше отново като в планината в деня на Енергийния срив, когато се беше натоварила с Ели и беше ужасена до лудост. Не искаше това. И все пак, ако не беше Ели, щеше ли тя да се опитва толкова усилено? Щеше ли да напусне Уакамау? Всяка стъпка, която беше предприемала след Срива, беше заради някой друг. Може би шеше все още да е изгубена, ако не бяха Ели и Том, и Крис. И дори Вълка. Всички тези връзки я бяха извели от гората, от едно много мрачно място, и я бяха издърпали от ръба на скок към място, на което не я чакаше нищо и никой освен смъртта.

„Том каза, че сме се спасили един друг. - Тя прокара очи по обърнатите към нея лица. - Може би той ме е спасил, за да мога да направя точно това.“

- Ако мога - каза на Люк, - ще се върна. Ще го измислим. Но не чакайте твърде дълго...

Ритник от болка, огнено кълбо зад очите ѝ. Дълбоко в ума ѝ чудовището се огъна, събуди се и тя усети как се разтяга и как се опитва да отвори онази кутия. Алекс примигна и сякаш затворът на камера внезапно се отвори и се появи едно трето око...

...Тя отново е зад тези очи, в това тяло, за което започваше да мисли, че може да е на момче, и в сърцето на онова „давайдавай, вървивърви“. Високо на кон, облечена в бяло, Червената буря отляво, а другият крещеше: ДАВАМДАВАЙДАВАЙ, ПУСНИ МЕ. Тихо се спускаше по разкъсания сняг, движеше се с „давайдавай, вървивърви“ на Червената буря, вдишваше миризмата на зряло месо, то иска, той иска, тя жадува. Напред са далечният хълм и скованите очертания на кула...

... после преместване...

... в и през много очи...

... блещукане...

... и вече още по-близо... „давайдавай, вървивървивървивърви“... тя гледа през оплетена завеса от сплъстена коса. Това тяло е на друго момче, подлудяло от аромата на сол и месо, на плячка право напред и отгоре на оня хъам, в кулата... „вървивърви, давайдавай”... искам, искам, искам, нуждая се... „давайдавай, вървивървивър.

Две боботещи „бум“ внезапно отекнаха като далечна гръмотевица. Някои от децата изпискаха стреснато. Връщайки се рязко зад очите си, Алекс видя две немощни жълтооранжеви свещи да се стрелкат към калаеното небе на север. Пламъците бързо избледняха, погълнати от далечния приближаващ ден отляво на нея и от блясъка на луната на западния хоризонт.

„Онази кула.“ Там се беше фокусирало промененото момче - кулата и мъже. Месо.

- Върви, Алекс! Късмет! - каза Люк. - Ще се оглеждаме за теб. Върни се!

Тя искаше да каже, че ще го направи, но всички тези думи заседнаха в гърлото ѝ.

- Пазете се!

После пришпори коня си и отпраши в галоп към Рул, а Бък побегна след нея.

Том изгуби десет минути да събере нещата. Дотогава Джарвис беше на земята, а Крис слизаше по последните стъпала. На крайната площадка, на около шест метра от земята, Том обърна разтревожено поглед назад. Онези мъже трябва да бяха до тях или много близо. Един бърз кон можеше да покрие много разстояние за нула време. И все пак... Оглеждайки с бинокъла полето през пролуки между дърветата, той видя, че бяха слезли от конете. Може би - той задьвка долната си устна - осемстотин метра? Работят по...

- Том? - Крис точно отдолу. - Какво има? Виждаш ли нещо?

- Да, но са с гръб към мен. Не мога да кажа какво... - Когато един облак най-после се дръпна настрани, за да окъпе полето с лунна светлина, той вдигна бинокъла. - Защо да праща само четирима...

- Том? - гласът на Крис беше рязък. - Какво...

- О, господи! - Тревогата сряза корема на Том, когато най-после разбра. Двама мъже бяха коленичили и той вече можеше да види какво крепяха на раменете си. - РПГ! - Завъртайки се, той сложи ръце на металния парапет. - РПГ! РП...