Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Госпожа Хемиш сигурно бе решила, че ни е връхлетяло торнадо, защото ни каза да станем и да излезем в коридора. Не разбрах колко от съучениците ни я чуха, но поне аз я чух, станах и се затичах към вратата, като по пътя вдигнах няколко от останалите от чиновете им, за да осъзнаят какво трябва да правят. Когато най-после се измъкнахме навън в коридора, заварихме доста ученици от другите класове, насядали направо по пода. Присъединихме се към тях.

Но някак си исках да гледам бурята. Не приличаше и на торнадо. По-скоро имах усещането, че ще настъпи краят на света, но аз ще пропусна целия този катаклизъм, докато седя на пода в коридора.

И тогава си казах: „Е, това е типично. Не мога да направя нищо дори когато светът приближава към своя край“. И започнах да се смея. Не беше истеричен смях (макар че действително беше смешно как не мога нищо да сторя точно когато светът загива), но като тръгна веднъж, не можех да се спра. И другите хлапета също се разсмяха. Така се стигна до странната сцена - в коридора се бяха събрали десетки деца, като половината се смееха, а другата половина плачеха. Само учителите обикаляха наоколо, за да проверяват дали класните стаи са празни. В коридора беше съвсем тъмно, с изключение на проблясъците на мълниите, заслепяващи ни през прозорците на класните стаи със зейнали врати.

Най-после спрях да се смея, но после си казах, че поне на никого не му хрумна да запее „Знаме, обсипано със звезди“, и отново прихнах. В ума ми се заби фразата „През ранната светлина на зората“ и продължавах да я чувам пак и пак... „През ранната светлина на зората...“, „През ранната светлина на зората...“ В същото време се питах колко ли са тези, които вчера са изпели този стих, а днес са мъртви.

Останахме в коридора почти цял час. Беше трудно да останеш в истерично състояние толкова дълго, затова, когато изтече този час, а бурята навън постихна, почти всички ученици се бяха умълчали, с изключение на едно момиче, което не спираше да врещи: „Не искам да умра!“.

Сякаш някой от нас искаше.

За втория час се върнахме по класните стаи, макар че времето вече беше толкова напреднало, че би трябвало да сме в четвъртия час. Навън все още валеше като из ведро, с непрекъснати блясъци от мълниите и тътен от гръмотевиците, но поне вятърът се успокои, а светкавиците се виждаха доста надалече. Някои от децатa, които доскоро плачеха, сега само трепереха. Още нямаше електричество и затова в класните стаи съвсем притъмня, особено когато светкавиците се изместиха надалече и вече не се редуваха толкова начесто. Небето оставаше зловещо сиво и аз се опасяваx, че бурята може пак да се завърне, даже още в следващия миг, за да ни прогони отново в коридора. Но госпожа Хемиш не ни пусна да си ходим след четвъртия час. Вместо това просто си стояхме в класната стая.

Все още не можех напълно да избия от главата си „През ранната светлина на зората“ и ми се искаше учителката да се опита да ни разсее с някакви исторически факти, когато в стаята влезе мама.

Цялата беше измокрена. Изглеждаше много изнервена. Първата ми мисъл беше, че нещо се е случило с Мат, и стомахът ми отново натежа, все едно че въобще не ми беше олеквало.

-Хайде, Миранда - подкани ме тя. - Вземи си учебниците и да вървим.

Госпожа Хемиш я изгледа учудено, но нищо не каза. Събрах си нещата и я последвах в коридора.

Реших, че ако не питам какво се е случило, то няма да се окаже истина, затова не проговорих, докато излизахме от училището. Мама също нищо не продума. Дъждът не спираше да се лее. Гръмотевиците още отекваха адски силно и наистина си мислех, че е дошъл краят на света и майка ми иска да съм си у дома, когато това стане.

Затичахме към паркинга. Джони отвори вратата на колата. Изненадах се, когато видях госпожа Несбит на задната седалка. Можех да разбера защо мама не искаше тя да е сама, когато светът ще свърши, но не можех да си обясня защо преди това трябваше да ни откара с колата нанякъде.

- Ето, Миранда, вземи това - каза тя и ми подаде един плик.

Отворих го. Видях вътре десет банкноти по петдесет долара.

Майка ми подкара колата. Погледнах към брат ми, който само сви рамене.

- Когато отидем в супермаркета, искам Джони да се отправи към сектора с храни за домашни любимци - заговори мама. - Джони, ти знаеш какво обича да яде Хортън. Вземи също и една котешка тоалетна, сложи кесиите на дъното на количката. Избери най-големите разфасовки, стига да се побират в количката. Натъпчи отгоре количката с колкото може повече торби с храна на гранули.