Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Ту спираха, ту пак започваха - въздъхна мама. -Много е зле. - Едва не се засмя от притеснение. - Думите „много зле“ всъщност не са съвсем точни. Защото положението е направо катастрофално. Още не знаят какви са щетите, но много държави са засегнати.

- Други държави? - удивих се.

Кой знае защо, напълно бях забравила, че съществуват и други страни, с които си поделяме една и съща луна.

-Нe зная. И те не знаят. Никой не е наясно - поклати глава мама. - Но вече са напълно сигурни, че Холандия е погубена. А по бреговете на Австралия състоянието на хората също било ужасно. Повечето им градове са по крайбрежията, заради което са пострадали много сериозно. Приливните вълни просто са полудели. Учените предполагат, че астероидът се е оказал по-плътен, отколкото са допускали, така че сблъсъкът е по-сериозен. Прогнозират, че Луната ще се окаже леко изместена от орбитата си, нещо като килната настрани, дори малко по-приближена към Земята. Поне според теорията им в пет сутринта.

-Но все пак няма да се стовари върху Земята? -възкликнах изплашено. - Ние ще сме добре, нали? Все пак не живеем близо до океана.

- Сигурни са, че няма да падне върху Земята - побърза да ме успокои мама. - Или поне не в предвидимото бъдеще. Освен това не мисля, че някой вече може да предсказва каквото и да е.

Шантава работа. Наистина се радвах, че ще ходим на училище, сякаш това доказваше, че сме добре. Оставих мама в стаята й и отидох в банята, за да си взема един душ. После се облякох и слязох на долния етаж. Майка ми вече беше започнала да приготвя закуската. Чух и Джони да снове наоколо.

Имаше палачинки - събитие, което никога не се случваше в ден, в който трябваше да ходим на училище. Не мисля, че имах кой знае какъв апетит, но все пак изядох повече от обичайната си доза. Джони -също. Мама нищо не хапна, но след мен и брат ми останаха още от разбитите яйца в купата, така че може тя да е направила малко и за себе си, щом тръгнахме към училището.

Като излязох навън да чакам училищния автобус, се огледах и видях луната да виси сред утринното небе. Все още беше по-голяма, отколкото трябваше да бъде, но не изглеждаше бледа, както трябваше да е по това време, толкова рано сутрин. Скоро престанах да се взирам в нея и вместо това насочих поглед към храстите наоколо.

В автобуса всички говореха само за случилото се снощи, но май никой нямаше реална представа какво ни бе сполетяло, нито можеше да си го обясни. На две от хлапетата им се струваше като страхотно преживяване, а пък две от момичетата не спряха да плачат през целия път.

Седнах до Сами, но тази сутрин тя не беше в настроение за разговори. Меган пък въобще не се появи, нито някой от църковните й приятелчета. Автобусът си остана само наполовина пълен.

Мразя хлапетата, които се държаха така, все едно е станало нещо много забавно.

В класната стая не дойдоха няколко от нашите съученици, но повечето от учителите се появиха за часовете си. И тъкмо беше започнал часът по история, когато първата светкавица проблесна толкова ярко, че цялата класна стая се обля в светлина. Последва оглушителен грохот, достатъчно мощен, за да разтърси сградата. Някой изкрещя. Бях доволна, че не съм аз.

Госпожа Хемиш се опитваше да се преструва, че навън няма буря, но нямаше как да избегнем разговорите за луната. Тя попита колко от нас имат познати, живеещи по някое от двете океански крайбрежия, които евентуално може да са били засегнати.

Всички дружно вдигнахме ръце.

- Аз всъщност не познавам някой, който да живее там - заговори Мишел Уебстър. - Но имам усещането, че имам познати по бреговете, защото всичките кинозвезди живеят или в Холивуд, или в Ню Йорк. Не ги познавам лично, но се чувствам така, сякаш ги познавам.

Повечето от нас се съгласиха, че и те се чувстват така. Предполагам, че госпожа Хемиш се канеше да ни каже, че е напълно нормално да усещаме това, но после тресна още една страхотна светкавица и улучи едно от дърветата край оградата на нашето училище. То избухна в пламъци и токът спря.

Тогава много от съучениците ми се разкрещяха. Мишел пък се разрида, ама наистина истерично. Разплакаха се и други деца. Сара бързо измъкна мобилния си телефон, за да позвъни вкъщи или може би на 911, но не можа да се свърже и запрати ядосано апарата чак до отсрещния край на класната стая. Навън гръмотевиците продължаваха да тътнат, а подпаленото дърво започна да пуши, защото още тлееше, докато се лееше проливен дъжд.

Беше странно. Около мен всички бяха като полудели, само госпожа Хемиш все още се стараеше да ни успокоява, ала почти не чувахме какво ни говореше, понеже навън гърмеше толкова силно, а и учениците в цялото училище пищяха оглушително, не само в нашата класна стая. Аз сякаш нищо не чувствах. Не изкрещях, нито се разплаках. Само се озъртах смаяно, удивена от силата на вятъра, който подхващаше всичко навън, докато клоните на дърветата бясно се гърчеха. Изглежда, бурята нямаше никакво намерение да стихва.