Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Явно сме първите - каза той. - Това е добре. Ще седнем един до друг.

- Виждам полицай! - извика Джули и посочи с ръка. - Той ще ни каже къде да отидем.

Алекс нежно постави Бри на шейната и се приближи до полицая.

- Имаме пропуски за заминаващия охраняван автобус - обясни момчето. - Знаете ли през кой вход трябва да влезем?

- Днеска няма автобус - отговори полицаят.

- Какво имате предвид? - попита Алекс. - Автобусът, заминаващ на дванайсети декември. Имаме пропуски, направили сме резервация. - За момент реши, че е станало тринайсети декември, че са изпуснали автобуса си, и изтръпна. Не можеше да скрие ужаса в гласа си. - Днес е дванайсети, нали?

- Няма значение коя дата е. Няма автобуси заради карантината.

- Каква карантина? - попита Алекс. - За какво говорите?

Полицаят изгледа Алекс, после Бри, Джули и шейната.

- Никой ли не ви е казал? - попита и Алекс долови състраданието в гласа му.

- Какво не са ни казали? - промълви Алекс, макар да знаеше, че отговорът няма да му хареса.

- Ню Йорк Сити е под карантина заради грипа -каза полицаят. - Никой не може да влиза или излиза от града.

- Докога? - попита Алекс. - За колко време?

Полицаят сви рамене.

- Докато епидемията затихне. Или докато грипът обхване цялата страна и вече е без значение. Или докато всички тук измрем. Избери си сам.

- А знаете ли нещо за охраняваните групи? - попита Алекс. - Кога ще бъдат подновени? Ще ни пуснат ли да се качим?

- Всичко знам за тях - отвърна полицаят. - Всичко знам за щастливците като вас, които получават шанса да се измъкнат. Да, ще има друг. Пътуват на всеки две седмици и щом този не може да потегли, следващият ще се погрижи за теб и семейството ти. Ако чуете, че карантината е отменена, върнете се след две седмици. Ако не - върнете се след четири. За хора като вас винаги ще има спасение.

Алекс би се засмял, но ако го направеше, нямаше да може да спре. Вместо това се замисли за следващата група. След две седмици щеше да е двайсет и шести декември. Христос беше милостив, нямаше да им отнеме живота преди Коледа. Алекс щеше да се грижи за сестрите си още две седмици и после карантината щеше да бъде отменена. Самият той щеше да е на осемнайсет и нямаше да го пуснат с тях, но това нямаше значение. Автобусите щяха да са пълни с жени и деца и все някой щеше да се съгласи да наглежда Бри и Джули, докато се настанят на новото място. Все някой щеше да прояви доброта.

- Благодаря ви - каза Алекс на полицая.

- Успех, хлапе - отвърна той. - Кофти шанс. Далече ли живеете?

- Да - кимна Алекс. - Но щом дойдохме до тук, значи, ще успеем и да се върнем.

вторник, 13 декември

Алекс и Джули вървяха към „Винсент де Пол“, без да обелят и дума. Никой от тримата не беше говорил особено много след кошмарното връщане от „Порт Ауторити“. Алекс беше казал на сестрите си, че градът е под карантина и когато властите я отменят, автобусните пътувания ще бъдат възобновени. Щяха да видят какво е положението след две седмици.

Нямаше да им разкрие, че не би могъл да замине с тях, преди да са се качили в автобуса. Но това беше само поредната тайна.

На предната врата на училището ги чакаше голям лист на който беше изписано на ръка

„ЗАТВОРЕНО ДО СЛЕДВАЩО НАРЕЖДАНЕ ЗАРАДИ КАРАНТИНАТА“.

- Какво означава според теб „до следващо нареждане“? - попита Джули

Алекс поклати глава.

- Не знам. Може би седмица, ако имаме късмет.

- Мислиш ли, че Харви има още храна? - поинтересува се Джули, докато двамата се отправиха обратно към дома.

- Да, убеден съм, че има. Но не знам какво бих могъл да му дам за нея.

- Можеш да му занесеш шейната? Обзалагам се, че ще ти даде много храна за нея.

- Шейната ще ни трябва след две седмици - отвърна Алекс. - Не мога да нося на ръце Бри през целия път до „Порт Ауторити“.

- Тя и бездруго ще умре, ако не намерим храна.

- Харви не би искал шейната. Ние сме единствените хора, които я искат. Замисли се, Джули. Има ли някаква останала храна?

Джули кимна.

- Оставих в 12 Б консерва боб. Изглеждаше ми нередно да напуснем, без да им оставим абсолютно нищо. А има и кутия макарони, която не изядохме, защото имаше разни неща вътре.

- Неща?

- Буболечки - уточни Джули. - Реших, че не е редно да изхвърляме, затова я запазих.

- Можем да ги изядем. Хората често ядат буболечки.

- Гнус - сбърчи нос Джули.

- По-добре, отколкото да гладуваме. Пък и е само до петък. Тогава ще получим торби с храна. И може би училището ще отвори отново в понеделник. Трябва да издържим само днес, утре и в четвъртък и нататък няма да имаме проблем.