Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Не - каза със задъхване Джули. - Вие с Джули идете. Аз ще остана тук и ще чакам мами и папи.

Алекс погали косата на Бри.

- Джули няма да тръгне без теб, нито пък аз. Трябва да дойдеш е нас, за наше добро.

- Ами мами и папи? - проплака Бри. - Те как ще ни намерят?

- Измислил съм го. След като заминем, ще открия Карлос и ще му кажа къде сме. Той ще може да каже на мами и папи. Но трябва да се махнем от тук, Бри. Ако животът на Джули означава нещо за теб, и тримата трябва да заминем утре.

- Боя ce - призна Бри. - Алекс, боя се. Знам, че ви дърпам назад. - Тя избухна в сълзи. - Съжалявам, че се върнах вкъщи. Трябваше да остана в манастира и да умра там.

- Idiota - промълви нежно Алекс и я целуна по челото. - Искам те жива, Джули също. Няма нужда да бъдеш dramático като леля Лорейн. Помисли колко ще е хубаво да живеем на място с отопление и електричество и три хранения на ден.

Бри отново вдиша от инхалатора.

- Мислиш ли, че ще оздравея? - попита тя.

- За това се моля.

Бри си пое дълбоко дъх.

- Съжалявам. Знам, че само правя нещата по-трудни. Но съм убедена, че мога да извървя пътя до „Порт Ауторити“.

- Няма да ти се наложи - отговори Алекс. - Трябва да видиш шейната, която намерих. Е, ще я видиш утре. Ще изминеш в лукс целия път до там. След това автобусът ще ни отведе до новия ни дом. Това може да отнеме няколко дни, в автобусът ще се отоплява. Можеш ли да си представиш? Отопление. - Той се засмя. - От утре ще живеем като царски особи.

- Джули сигурно е много щастлива.

- Ще бъде. Още не съм ѝ казал. Ти си следващата по големина, затова казах първо на теб.

- Когато се върне, може ли да ѝ кажеш тук? - попита Бри. - Искам да и видя лицето, когато научи.

Алекс кимна.

- Добра идея. Сега си почини, а аз ще се върна, когато Джули си дойде. Утре ще е голям ден и искам да си възможно най-силна и подготвена.

- Държа броеницата си в спалния чувал - отвърна Бри. - Сега ще се помоля. И ще благодаря на Бог за теб и за господин Флин, и за всички добри хора по света.

понеделник, 12 декември

„Само още пет пресечки“, каза си Алекс. Бяха стигнали чак до тук, пет пресечки нямаше да ги спрат.

Пътуването към центъра се бе оказало много по-трудно, отколкото си беше представял, въпреки лекотата, с която се бе случило всичко предишния ден. Алекс беше останал доволен от начина, по който бе уредил нещата - от съобщаването на новината на Бри и после на Джули (която ограничи радостта си до тих вой, за което ѝ беше благодарен), през бележката, която беше пъхнал под вратата на „Винсент де Пол“, за да не се тревожат отец Малруни и сестра Рита, до опаковането на багажа. Той и Джули бяха почистили апартамента възможно най-старателно, предвид обстоятелствата. После бяха вечеряли и бяха оставили достатъчно храна за закуска.

Не беше спал добре, но това се дължеше на вълнението, пък и щеше да има достатъчно време да се наспи в автобуса. Около четири и половина окончателно се отказа с опитите да заспи, приключи с финалните приготовления и събуди сестрите си. Беше толкова странно и невероятно да закусват - Алекс не помнеше кога за последен път денят му не бе започвал с глад.

Увери се, че Бри и Джули са приготвили всичко необходимо - резервен комплект дрехи, една или две лични вещи, нищо прекалено тежко или голямо - само неща, които се побираха в раниците им. И тримата облякоха няколко ката дрехи, повече от обикновено -както като трик, с който да вземат повече багаж, така и защото щяха да са навън в продължение на часове.

Най-после бяха готови за тръгване. Слизането по стълбите се проточи, тъй като трябваше да спират на почти всеки етаж, за да си поема дъх Бри. Алекс си помисли, че тя действително не би могла да оцелее още дълго при подобни условия. Беше убеден, че патроните на инхалатора ѝ се изчерпват, и нямаше представа как да ги замени. Но само след дни тримата щяха да бъдат на сигурно място и проблемите им щяха да са в миналото.

Алекс остави Бри и Джули на партера, докато слезе по стълбите до стария им апартамент. Всичко беше така, както го бе оставил. Донесе шейната и беше посрещнат с викове от вълнение и обожание. Остави шейната пред сградата, после се върна, изнесе на ръце Бри и я намести внимателно на шейната, за да не се намокри. Беше му странно да осъзнае, че никога нямаше да се върнат, никога нямаше да видят Западна Осемдесет и осма улица, нито дори Ню Йорк.

Предложи да се помолят в мълчание, преди да тръгнат, и видя благодарността в очите на Бри. Когато моментът за тръгване настъпи, той затегли шейната на Бри, а Джули вървеше покрай тях.