Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Когато стигна до многоетажната тухлена сграда, Алекс забеляза табела на вратата.

ЗАТВОРЕНО ДО ПОНЕДЕЛНИК.

Не беше изненадан, но беше разочарован. Училището винаги беше представлявало убежище за него и той се надяваше да намери някого, който да му разясни случващото се. Макар да не беше убеден, че наистина иска да знае.

Отстъпи от вратата и точно в този момент от небето заваля дъжд. Проблясваха светкавици, гърмяха мълнии. Сгълча се, че не е взел чадър, че изобщо е излязъл. Дори нямаше представа дали метрото работи.

Отиде до спирката на Седемдесет и втора улица и завари метална верига на стълбището. Подгизнал от дъжда полицай стоеше наблизо и наблюдаваше как линейките свистят по „Бродуей“.

Алекс посочи към станцията на метрото.

- Затворено е - съобщи полицаят. - Тунелите са наводнени.

- Мерси - отвърна Алекс.

Зачуди се каква ли е причината за наводнението, но дъждът беше прекалено силен и момчето прецени, че не е удачно да подхваща разговор. Пробяга разстоянието до дома и се върна в апартамента мокър до кости.

- Училището е затворено до понеделник - съобщи той. - Мами обади ли се?

Бриана поклати глава.

- Джули се върна в леглото - каза тя. - Подгизнал си.

- Да, знам. Ще се подсуша и ще отида да поспя. Събуди ме преди понеделник, става ли?

Бриана се засмя.

- Полегни си. Сигурна съм, че преди да се събудиш, мама ще се е върнала и всичко ще се оправи.

- Убеден съм, че ще стане така - кимна Алекс, макар да знаеше, че това са празни приказки.

Когато окачи мокрите си дрехи и си навлече дънки и тениска, се замисли за наводнените тунели. Метрото, с което мами отиваше в Куинс, минаваше през тунел. Ала тя беше излязла миналата вечер, когато нямаше проблеми и всичко беше наред. Все пак Алекс осъзнаваше, че няма да е спокоен, докато не се чуе с нея.

Леглото изглеждаше изключително приканващо. Но Алекс първо застана на колене, прекръсти се и се помоли за майка си, баща си и брат си, за сестрите си, а след това за страната си и за целия свят.

„Бъди милостив, Господи“ - молеше се той. - И ми дай сила.“

Чак тогава си позволи да потърси утеха в съня.

петък, 20 май

Вече се беше събудил, когато цифрите 12:00, 12:00 запримигваха на електронния часовник до леглото. Алекс погледна ръчния си часовник. Беше 6,45 сутринта.

Чу как хладилникът забръмча, но не долови никакви други звуци в апартамента. Навлече си халат и пристъпи на пръсти в хола, боейки се да не събуди Бри или Джули. Найлоновите торби с продукти изглеждаха смехотворно - смахната чудатост в смахнат ден.

Алекс включи телевизора и намали звука възможно най-бързо, за да не обезпокои сестрите си. Седна близо до екрана. Откри само два работещи канала, но и без това не искаше разнообразие, а информация. И по двата канала излъчваха новини, свързани с бедствената ситуация.

По единия канал разказваха за положението в Европа, но Алекс прецени, че това може да почака. Превключи на другия. Там първо говореха за обстановката в останалите части на Съединените щати. Нямаше данни за оцелели на Каролинските острови. Ужасни условия в Кейп Код.

След около петнайсет минути ужасяващи новини от всички райони на страната, говорителя насочи вниманието си към Ню Йорк. Алекс седеше пред екрана, напълно застинал, и напрягаше слух, за да чуе тихия звук. Ала все пак думите и снимките се изсипаха върху него като ураган. Зловещи човешки жертви. Долен Манхатън - напълно унищожен. Опустошения в Стейтън Айлънд и Лонг Айлънд. Прекъсвания на тока, грабежи, бунтове. Вечерен час между осем вечерта и шест сутринта. Шестметрови приливни вълни, отнасящи хора, дървета, дори сгради. Задължителна евакуация. Самолетни катастрофи. Безброй жертви в метрото заради наводнения в тунелите.

Алекс не се беше замислял, че е възможно да е имало хора в метрото при започването на наводненията.

Усети надигаща се паника и се насили да се успокои. Нямаше да е трудно да разбере дали мами е добре. Трябваше просто да се обади в болницата и да се увери, че тя е там. Знаеше, че не е редно да я притесняват по време на работа, освен ако не става дума за нещо спешно, но все пак нямаха вести от нея в продължение на двайсет и четири часа и това си беше достатъчно спешно.

Мами беше записала номера на болницата в един бележник, който държеше до телефона. Още щом го зърна, Алекс почувства облекчение. Вдигна слушалката, но нямаше сигнал.

В миг откачи. Нямаше сигнал, защото мами беше мъртва. В следващия момент осъзна колко глупава беше тази мисъл и се разтресе от беззвучен смях. Нямаше нищо чудно в това, че не бяха получили вести от мами. Дори беше невероятно, че въобще бяха успели да се свържат с папи и Карлос.