Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Вмъкна се под душа само за да открие, че няма топла вода. Изкъпа се възможно най-бързо и си облече дрехи за училище.

- Топлата вода е спряла - съобщи Алекс на Бри.

- Нали не мислиш, че хората от блока ще обвинят папи? - попита тя.

- Никой няма да обвини папи - отвърна Алекс. -Не е само нашият блок. Сигурно в целия град няма ток. Къде е Джули? Да не е закусила вече?

- Върна се в леглото - каза Бриана, докато сервираше бърканите яйца на Алекс. - Надявам се, че портокаловият сок не е развален.

Алекс сръбна една глътка.

- Чудесен е - обяви той.

Чак след като подуши яйцата, осъзна колко е бил гладен. Тъкмо беше излапал всичко, когато телефонът звънна.

- Може да е мами! - извика Бриана и се затича да го вдигне. - Ало? Карлос е! Здравей, Карлос. Всичко е наред, къде си?

- Дай ми телефона, Бри - нареди Алекс. - Карлос, Алекс е. Как си?

- Добре съм - отговори Карлос. - Имам само минута. Изпращат ни някъде. Не знам къде, но ни казаха да се обадим на близките си. Всичко ли е наред с вас?

- Справяме се - каза Алекс. - Папи се е обадил тази сутрин и е говорил с Бри. А мами е в болницата. Как е положението при теб? Има ли ток?

- Да, електрозахранването е наред - отвърна Карлос. - Джули добре ли е?

- В момента спи. Джими ни накара да изнесем стоката от магазинчето. Джули беше много усърдна, здравата се потруди. Искаш ли да я събудя?

- Не, няма нужда - отговори Карлос. - Слушай, Алекс, докато папи се върне, ти отговаряш за всичко. Мами ще разчита на теб.

- Знам. - Алекс искаше да го попита друго. - Карлос, казаха ли ви кога положението ще се оправи?

- Не, не са обявили нищо конкретно. Само казаха, че ще отнеме доста време и трябва да се подготвим за големи неприятности.

- Е, ние сме добре - увери го Алекс. - Имаме много храна от магазинчето. А Джими може да ни помага, докато се върне папи.

- Добре - каза Карлос. - Време е да затварям. Има дълга опашка. Пази се, Алекс, и се грижи за мами и момичетата. Ти си мъжът в семейството.

- Не се тревожи за нас. - Алекс искаше да допълни още нещо, но Карлос вече беше затворил.

- С кого говори? - зададе се от спалнята си Джули. - Мами?

- Беше Карлос - съобщи Бри. - Искаше да провери дали всичко е наред.

- Карлос? - изненада се Джули. - Защо не ми дадохте да го чуя?

- Доста бързаше - уточни Алекс. - Ще го изпращат някъде. Виждаш ли, Бри, няма защо да се притесняваме. Морската пехота се заема.

- Мами много ще се зарадва, че имаме вести от него - каза Бриана. - Джули, искаш ли яйца?

- Стомахът ме боли - промърмори Джули. - Толкова се наплаших в магазинчето, че изядох няколко шоколада.

- Доста умна постъпка - смръщи се Алекс. Усещаше болезнено туптене в главата си, което определено не беше причинено от шоколад.

- Не знаеш колко беше страшно - изстена Джули. -Бях съвсем сама там и чувах изстрелите навън.

- Изстрели? - стресна се Бри. - В безопасност ли сме, Алекс?

- Естествено - отговори Алекс. Идеше му да убие Джули. - Знаеш какви са хората в центъра. Тук сме на сигурно място. Ще отида до училището, за да проуча нещата.

- Но ще се върнеш, нали? - попита Бри. - Дори и училището да е отворено?

- Добре, добре - съгласи се Алекс. - Не се тревожете. Всичко ще бъде наред. Обещавам.

- Не можеш да обещаеш това - отвърна Джули, но той реши да пренебрегне думите й и излезе от жилището.

Хаосът на улицата преди изгрев беше нищо в сравнение с лудостта, с която се сблъска сега. Задръстването беше по-зловещо от когато и да било. Малките улици бяха като паркинги, същото важеше за „Уест Енд“ и авеню „Амстердам“, където колите се бяха насочили към центъра. „Бродуей“ беше отворен само за аварийни автомобили, които сновяха нагоре-надолу с виещи сирени. Тъй като светофарите не работеха, шофьорите бяха въвели собствена система за регулиране на движението. Никой не правеше път на никого и Алекс претичваше всеки път когато му се наложеше да пресече някоя улица. Хората, вървящи пеша, бяха единици, а всички магазини бяха спуснали металните си капаци. Но дори и без пешеходци, звукът от сирените, клаксоните и крещящите шофьори беше поразителен.

„Винсент де Пол“ се намираше на пресечката на Седемдесет и трета улица и авеню „Колумб“. Алекс обикновено отиваше на училище пеша, освен ако времето не беше наистина лошо. Небето изглеждаше заплашително, но гръмотевичните бури, които беше очаквал, все още не бяха дошли. По челото му се стичаше пот, но той не можеше да прецени дали е заради жегата, тичането или от притеснение. Джули беше права. Не можеше да им обещае нищо.