Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

-Алекс!

Алекс разтърси глава и погледна през прозореца. Навън все още беше тъмно, а уличното осветление беше загаснало. Но той успя да различи познато лице. Над стъклото се беше привел чичо Джими.

Алекс стана от леглото.

- Ще те посрещна на вратата - каза той, наметна халата си и запристъпва из тъмния апартамент.

- Звънецът не работи - отбеляза чичо Джими.

- Колко е часът? - попита Алекс. - Какво става?

- Към четири и половина - отговори чичо Джими. -Нуждая се от помощта ти в магазинчето. Събуди сестрите си, облечете се и идвайте възможно най-бързо.

- Какво е станало с магазинчето? - недоумяваше Алекс, но изпълни заръката на чичо Джими и затропа на вратата на момичетата, докато не чу, че се събуждат.

- Ще ти обясня по-късно - отвърна Джими. - Обличайте се. И побързайте.

След няколко минути Алекс, Бриана и Джули бяха строени в хола, напълно готови за тръгване.

- Хайде - подкани ги Джими. - Микробусът е отвън.

- Къде отиваме? - попита Бриана. - Всичко ли е наред? Върна ли се мами?

- Не мисля - каза Алекс. - Щеше да се събуди, ако беше тук. Чичо Джими, колко време ще бъдем навън?

- Колкото се наложи - отговори Джими.

- Ами училището? - настоя Бриана. - Ще се върнем ли навреме?

- Не се тревожете за това - отвърна Джими. - Не се тревожете за нищо. Просто ме последвайте.

- А ако мами се обади? - продължи Бриана. - Или папи? Ще се уплашат, ако никой не вдигне телефона.

Алекс кимна.

- Джули, ела с нас - каза той. - Бри, остани тук, в случай че някой се обади.

Би предпочел компанията на Бри, но не беше редно да оставят Джули сама.

- Добре - съгласи се Джими. - Да тръгваме.

Чичо Джими беше паркирал неправилно точно пред входа на сградата, но Алекс реши, че в такъв ранен час никой не би обърнал внимание. Вмъкнаха се в колата и Джими подкара през града покрай парка, а после сви и продължи няколко пресечки към магазинчето. Движението беше доста по-натоварено, отколкото би очаквал Алекс в подобно време на денонощието, а в далечината се чуваха сирени.

- Какво става? - попита Алекс. - Знае ли се защо е спрял токът?

- Да - преглътна Джими. - Луната. Нещо е станало с луната.

- Лунни петна - подметна Джули и се изкиска.

- Няма нищо смешно - продължи чичо Джими. -Лорейн не можа да спи цяла нощ. Убедена е, че някой ще нападне магазинчето още с първите слънчеви лъчи. Снощи нахлуха в магазините за алкохол и електрически стоки, но на дневна светлина ще се насочат към храната. Затова ще опразним магазинчето и ще изнесем цялата храна в апартамента. Трябва да ми помогнете с преместването.

-Ами ние? - попита Джули. - Ще има ли храна за нас?

-Да, разбира се - увери я чичо Джими. - Къде е майка ви?

-В болницата - отговори Алекс. - Сигурно са я задържали цяла нощ. Папи още е в Пуерто Рико. Чичо Джими, какво става?

-Ще ви го съобщя по възможно най-добрия начин - започна чичо Джими. - Нещо голямо е ударило луната снощи - планета или комета, нещо такова. И сега луната не е в ред. Приближила се е до Земята. Огромни вълни, наводнения, спиране на тока, паника. Лорейн е в истерия.

Алекс знаеше, че леля Лорейн често изпада в истерии. Папи я наричаше La Dramática', а мама още не ѝ бе простила за грозната сцена, която направи, когато Карлос обяви, че се записва в Морската пехота: Ще умреш! Ще те убият! Никога повече няма да те видим!

-Нe могат ли да върнат луната на мястото ѝ? - попита Джули.

-Надявам се да успеят - отвърна Джими. - Но едва ли ще стане толкова бързо. А междувременно, както казва Лорейн, може да си приберем храната, вместо ди позволим на разни непознати да я откраднат от устите на дечицата ни. - Той рязко натисна клаксона, когато една кола прелетя по Трето авеню. - Идиоти - промърмори той. - Богаташи, които се спасяват при първите признаци на беда.

Драматичната (исп.). - Б. пр.

- Не виждам полицаи - отбеляза Алекс.

Джими се изсмя.

- Заети са да опазват богаташите - каза той. - Не им пука за другите.

Май и чичо Джими беше придобил известна драматичност, реши Алекс. Животът с леля Лорейн сигурно водеше до това. Децата им страдаха от гневни избухвания, но бяха все още малки и Алекс се надяваше, че с времето ще се оправят. Не че леля Лорейн се беше оправила.

- Добре - каза Джими. - Бени е тук. - Той паркира микробуса пред магазинчето. - Слизайте. Алекс, ти и аз ще товарим. Джули, ти приготвяй празните кашони. Как е, Бени?

Едрият мъж пред магазинчето кимна.

- Засега е тихо - отвърна той. - Не би трябвало да имаме проблеми. - После извади пистолет от колана си. - Но за всеки случай.