Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Дадено - одобри Джоуи. - Алекс, пази се, моля те. Ти си добро момче, най-съвестният ми служител. Ти и хлапетата като теб сте бъдещето. Особено сега. И се моли за нас. За всички ни.

Алекс кимна.

- Ще го направя. Ще се видим скоро, Джоуи.

- Да се надяваме. И дано скоро настъпят по-светли дни.

- Дано - промълви Алекс. Ала според него светлите дни вече закъсняваха.

неделя, 22 май

По време на литургията отец Франко не направи специално изявление, за голямо облекчение на Алекс. След службата Бри и Джули намериха приятелите си и се заприказваха с тях. Няколко минути по-късно Бри дотича при Алекс.

- Майката на Карла ни покани на обяд - обяви тя. -Каза, че и ти можеш да дойдеш.

Алекс отправи поглед към Джули. Тя и приятелките й се хихикаха, сякаш нищо не беше станало.

- Нямам желание - отвърна той. - Но ѝ благодари от мое име.

- Сигурен ли си? - попита Бри.

Алекс се усмихна.

-Напълно! Но мерси. Приятно прекарване.

Радваше се, че сестрите му имат приятели, с които да разговарят. Така неучебният понеделник нямаше да им се стори толкова тежък. Пък и беше доволен да прекара малко време насаме със себе си.

Използва свободното си време, за да се поразходи из града, без да търси нещо конкретно. Този път по улиците имаше повече хора, но всички изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

Точно когато беше решил, че всичко ще остане затворено за вечни времена, пред него изникна отворен магазин за ръчни инструменти. Стресна се от баналната гледка - спретнато подредени кутии за бои, отвертки и ролки тиксо.

Погледът му беше привлечен от две фенерчета. Не беше зле да се запаси с резервни, в случай че не пуснеха тока скоро.

- Трийсет долара - обади се мъжът зад тезгяха.

- Трийсет долара? - възкликна изненадан Алекс. -За фенерче?

- Останали са ми само две - обясни мъжът. - Търсене и предлагане. Последното ще струва четиресет.

Алекс се отдръпна от фенерчетата. Щеше да оцелее и без тях. Но докато вървеше към вратата, изведнъж се обърна назад.

- Батерии - промълви той. - Имате ли останали батерии?

- Соленко ще ти излязат - отговори мъжът.

Алекс извади портфейла си. Носеше петдесет и два долара.

- Ще ми трябват размер С и D.

Човекът погледна зад тезгяха.

- Имам опаковка с четири броя размер С за двайсет долара - каза той. - Ще ти дам две от D за десет.

Имаха храна, припомни си Алекс, доста консервирани продукти, а от вторник училището щеше да отвори и нямаше да се притесняват за обяда. Но нямаше как да знаят кога ще бъде възстановено електроснабдяването.

- Ще ги вземе - реши той и подаде на продавача трийсет долара.

Мъжът прибра батериите в книжен плик.

- Няма да съжаляваш - увери го той. - На следващия ще му искам двойно.

„Убеден съм - помисли си Алекс. - Но проблемът няма да бъде мой.“

Когато отключи вратата на жилището, откри колко беше тихо вътре. С шест души в петстаен апартамент винаги имаше някой вкъщи. Дори когато всички спяха, уличният шум непрекъснато нахлуваше в дома им - фучащи коли, свирещи клаксони, смеещи се минувачи. Машините в подземното перално помещение тътнеха дълго след полунощ, а през зимата котелът, от който се отопляваше цялата сграда, заглушаваше всички останали звуци.

Но сега дори Осемдесет и осма улица беше тиха. „Тиха като гроб“, изрече наум Алекс.

Седна на дивана и си помисли, че сега може да си позволи да поплаче, тъй като сестрите му нямаше как да го видят. Знаеше, че сълзите не са нещо срамно. Папи се беше разхълцал, когато Карлос замина за лагера. И беше заплакал онзи ден, точно след като научи за смъртта на нана. Но Алекс не отрони и сълза. Може би не искаше да нарушава тишината с хлиповете си.

Забеляза транзистора, постави батериите, завъртя шайбата и попадна на нюйоркска станция. Алекс й се зарадва, макар всички новини да бяха ужасни.

- Открита е гореща телефонна линия за помощ в издирването на изчезнали роднини на жителите на Ню Йорк - обяви женски глас по радиото. - Ако член на вашето семейство е в неизвестност от сряда вечерта, обадете се на 212-555-2489.

Телефонен номер. Това означаваше ли, че телефоните вече работят? Алекс изключи радиото и вдигна слушалката. Прозвуча познатият сигнал.

Ръката му се разтресе почти неконтролируемо, докато набираше номера на болницата. Беше ли възможно да открие майка си жива и здрава само след няколко мига? Представи си как грейват лицата на Бри и Джули, докато им съобщава добрата новина.

- Свързахте се с болница „Сейнт Джон“. За информация за пациенти, натиснете 1...