Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ХОРА ?

Напишете името си, кога за последно сте ги

видели и телефонен номер за връзка с вас.

Опитвайки се да не трепери, Алекс изписа имената на родителите си, като добави „Пуерто Рико“ до това на баща си и „Седми влак“ до това на майка си. После написа номера на домашния телефон, като се надяваше лично той, а не Бри или Джули да вдигне слушалката, в случай че някой се обадеше с лоши новини.

Първият мъж надникна над рамото на Алекс и прочете написаното.

-Това да не са родителите ти? - попита той.

Алекс само кимна, защото не беше убеден, че ще намери силата да проговори.

- Добре ли си? - продължа мъжът. - Има ли кой да се грижи за теб?

Алекс кимна отново.

- Пуерто Рико - прочете вторият мъж. - По крайбрежието или във вътрешността?

- Крайбрежието - изплю Алекс.

Вторият мъж поклати глава.

- Сан Хуан е бил ударен силно - каза той. - Цялото крайбрежие. Ще споменавам теб и семейството ти в молитвите си.

- Аз също - допълни първият мъж и нежно постави ръка на рамото на Алекс. - Ако някога се нуждаеш от помощ, в „Сейнт Маргарет“ винаги ще има към кого да се обърнеш. Тук всички сме семейство, не го забравяй.

- Няма - отвърна Алекс. - Благодаря ви.

Двамата мъже се отдръпнаха назад и на местата им незабавно изникнаха други лица. Алекс огледа останалите съобщения на таблото. Понеделник беше обявен за национален ден на траур. Училищата щяха да отворят във вторник. Вечерният час още не беше отменен. Всеки ден от шест следобед щеше да бъде отслужвана литургия за починалите.

Алекс се отдалечи от черквата, без да знае накъде отива, и след малко се озова на авеню „Амстердам“. Случайните коли, които се забелязваха на улицата, свистяха към центъра. Алекс извървя двете пресечки до малката пицария на Джоуи. Вратата беше заключена, но момчето надникна през прозореца и забеляза собственика зад тезгяха. Алекс почука по прозореца и помаха с ръка, когато Джоуи вдигна глава.

Джоу пристъпи до вратата и я отключи.

- Радвам се да те видя - каза той. - Исках да ти звънна, но телефоните не бачкат.

- Знам - кимна Алекс. - Ще отваряш ли?

Джоуи поклати глава.

- Фурните работят, но хладилниците са извън строя. Целият кашкавал се развали. Няма пица без кашкавал.

- Трябва да пуснат тока в понеделник - отбеляза Алекс.

- Така разправят. - Джоуи изглеждаше скептичен. - Но ако прекъсва? А ако телефоните не работят добре? Хората поръчват пица по телефона. Не, тотално съм прецакан. Големите вериги ще се справят някак. Ще платят на правилните хора и ще получат всичко необходимо. Но ние, малките собственици, сме загубени.

- Значи, оставам без работа - предположи Алекс.

- И ти, и аз - отговори Джоуи. - Жена ми вече ми опява да заминем. Казва, че това е само началото.

- Така ли мислиш? - попита Алекс. - Вярвам, че учените търсят решение. И правителството също. Ако пуснат тока, нещата тук ще се пооправят.

Джоу поклати недоверчиво глава.

- Не съм готов да се откажа, но жена ми има право. Приливите не са нещо еднократно, като онези цунамита - веднъж и край. Има приливи всеки ден, по два пъти на ден. При пълнолуние ще е лудница.

- Но хората просто ще се отдръпнат от бреговата ивица - настоя Алекс, като се опитваше да звучи спокойно и разумно и да не мисли за баща си. - Голяма част от града е разположена във вътрешността. Тук няма да ни ударят вълни.

- Точно това казах на жена ми. Но тя разправя, че водата ще подкопае основите и целият град ще се срути. Пpocто не се знае колко време ни остава. Седмици, месеци,векове.

Алекс се усмихна.

-Залагам на векове. Емпайър Стейт Билдинг няма да се срути скоро.

-Кажи го на жена ми - изпръхтя Джоуи. - Междувременно не знам как да спася бизнеса, нито какво друго бих могъл да направя. Освен примерно да стана гробар. Но щом си дошъл, нека поне си уредя сметките с теб. От кога не съм ти плащал?

- От миналия петък. Работих цял ден в неделя, три часа в понеделник и вторник и четири часа в сряда.

- Точно тъй - припомни си Джоуи. - Беше тук, когато спря кабелната. Така и не разбрах дали янките са спечелили. Добре, значи, ти дължа надница за осемнайсет часа. Нали си си взел всички бакшиши?

Алекс кимна.

- Ето, вземи това - каза Джоуи и му подаде пачка банкноти. - Само толкова имам в портфейла.

Алекс погледна парите.

- Прекалено много са - отвърна той и протегна банкнота от десет долара обратно към Джоуи.

Мъжът поклати глава.

- Задръж ги. У дома имам пари.

- Благодаря ти - отговори Алекс. - Когато отново работиш, ще поработя няколко часа безплатно.