Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Ами мами? Колкото повече време минаваше без вести от нея, толкова по-силно ставаше опасението, че никога вече няма да я видят. Дали и тя се беше удавила в метрото като хилядите други хора?

Алекс си напомни, че бяха изминали едва три дни. А три дни не бяха нищо, когато светът беше в хаос и комуникацията беше невъзможна.

Имаха много храна. Имаха дом. Имаха черква. Имаха се един друг. Имаха чичо Джими и леля Лорейн. А в случай на нужда имаха и Карлос. Бяха по-добре от милиони хора. Пък и не е, като да бяха загубили завинаги папи и мами. Просто не знаеха как са.

Всичко щеше да се оправи. Трябваше.

Но все пак, преди да заведе сестрите си на литургия, Алекс искаше да разбере възможно най-много за ситуацията, поне в квартала. Затова реши да се поразходи.

- Къде отиваш? - попита Бри с онази особена нотка страх, която вече ставаше постоянна в гласа й.

- На разходка - каза той.

- Може ли да дойдем с теб? - запита Джули.

- Не - отговори той.

- Защо не? - настоя Джули. - Скучно ми е. Тук няма какво да правя. Защо да не излезем на разходка с теб?

„Защото се опитвам да ви предпазя“, искаше да изкрещи Алекс, ала знаеше, че така само ще уплаши Бри.

- Утре ще ходим на черква - заяви той. - Някоя от вас писала ли си е домашните от сряда насам?

Те поклатиха глава.

- Искам всичките ви домашни да са написани, когато се прибера - заяви Алекс с интонацията на мами. - И чуйте какво ще ви кажа. Ако намеря нещо отворено - магазин или кафене, веднага ще дойда да ви взема и ще отидем заедно. Разбрахме ли се?

-Нали няма да се бавиш много? - попита Бри.

-Няма. Обещавам. А сега се захващайте с домашните.

- Хайде, Джули - примири се Бри. - Ще ти помогна с математиката.

-Нямам нужда от помощ- изръмжа Джули, но последва кака си в тяхната стая.

Алекс въздъхна облекчено. Не се сърдеше на сестрите си, задето имат желание да поизлязат. Но той трябваше да ги предпази.

Знаеше, че трябва да провери таблото за съобщения в „Сейнт Маргарет“, ако не за друго, поне за да разбере кога ще отворят училищата. Но вместо да тръгне на изток към черквата, той се отправи на запад.

Докато вървеше по Ривърсайд Драйв, Алекс си повтаряше, че крайбрежието на река Хъдсън ще бъде наред, ала все пак почувства облекчение, когато достигна до брега. Реката беше бурна, но това може би се дължеше на валежите в четвъртък. Ню Джърси беше от другата страна - точно на мястото си. Ако реките имаха приливи - Алекс трябваше да признае, че не е наясно дали това е така - явно вълните им не бяха особено страшни.

Алекс се обърна и се насочи към „Сейнт Маргарет“. Почти нямаше движение по улиците, пешеходците бяха малко, но от близките блокове долиташе голяма гюрултия. Алекс се усмихна. Обикновено в горещите дни жителите на града се разхлаждаха с климатици, но тъй като нямаше ток, хората бяха разтворили широко прозорците си. Алекс дочуваше кавги, смях, глъч, дори любовни стонове. Всички тези звуци му бяха познати от квартала на чичо Джими, но сега звучаха на английски, вместо на испански.

Но въпреки оживлението на Осемдесет и осма, „Бродуей“ сякаш беше застинал. Нищо не беше отворено - нито супермаркетът, нито кафенето, нито магазинът за деликатеси, нито химическото чистене, нито киното, нито будката за китайска храна, нито корейският магазин. Алекс видя двама полицаи, но почти никой друг. Изглежда, дори линейките и пожарните коли вече не фучаха из града.

Поне в „Сейнт Маргарет“ имаше хора. Таблото за съобщения беше обградено и на Алекс му трябваха няколко минути, за да го достигне.

Имаше толкова много листове, че дори стените около таблото бяха приведени в употреба. Първото, което Алекс забеляза, беше списък на загиналите. Имената не бяха много - два листа с по три колони, отпечатани със сбит шрифт в азбучен ред.

Алекс се насили да погледне към буква М. Нямаше никого с фамилия Моралес. Коленете му омекнаха от облекчение. Щом мами не беше в списъка, нямаше основания да я смята за мъртва. Това беше нещо, което можеше да каже на сестрите си.

- Няма много имена - подхвърли един мъж зад рамото му.

- Не могат да разпознаят повечето тела - отговори друг. - Морето също отнесе доста. Пък и вадят още трупове от тунелите на метрото. Търсиш ли някой конкретен човек?

- Не - каза първият мъж. - Е, няколко души, но никой от семейството. Ами ти?

Вторият мъж поклати глава.

- Притесняваме се за един приятел, но само толкова. Късметлии сме.

Алекс извърна поглед от списъка със загиналите и съзря няколко листа с имена и телефонни номера, изписани на ръка.