Скотт Вестерфельд - Красивите

Давид понечи да каже нещо, но замлъкна като ударен от гръм. Когато заговори отново, гласът му беше променен и очите му се присвиха.

— Оставаш при него само защото е красив.

Толи се облещи.

— Какво!

— Не схващаш ли? Винаги си го твърдяла: това е резултат от еволюцията. Откакто твоите приятелчета кримита са тук, мама ми обясни как въздейства красотата. — Той посочи към Зейн. — Той има същите големи, невинни очи и по детски съвършена кожа. За теб той е като бебе, като изпаднало в беда дете и ти искаш да му помогнеш на всяка цена. В момента не разсъждаваш трезво. Жертваш се за него само защото той е красив.

Толи гледаше Давид с недоумение. Как смееше да говори така с нея?! Дори самият факт, че сега стои пред него, доказваше, че може да отговаря за постъпките си.

После тя осъзна какво става всъщност: Давид просто повтаряше думите на Мади. Тя сигурно го е предупредила да не се доверява на чувствата си, когато види новата Толи. Мади не искаше нейният син да се превърне в заблуден грозен, който боготвори земята, по която стъпва Толи. Затова сега Давид смяташе, че единственото важно за нея е красивото лице на Зейн.

Давид продължаваше да мисли, че тя е някакво градско дете. Сигурно дори не вярваше, че е излекувана. Може би така и не беше успял да й прости.

— Това няма нищо общо с външния вид на Зейн, Давид — каза тя с треперещ от гняв глас. — В негово присъствие се чувствам газирана, двамата поехме много рискове и ги преодоляхме. Сега аз можех да лежа на неговото място и той щеше да остане край мен, ако е така.

— Така сте програмирани!

— Не. Така е, защото го обичам.

Давид понечи да каже нещо, но се задави.

Тя въздъхна.

— Върви, Давид. Въпреки заплахата на майка ти, тя няма да тръгне без теб. Всички ви ще заловят, ако не се махнеш още сега.

— Толи.

— Върви! — извика тя. Ако в този момент Давид не хукнеше към изхода, всички нови мъгляни щяха да умрат и вината отново щеше да е нейна.

— Но ти не можеш…

— Разкарай грозната си физиономия от тук! — изпищя Толи.

Ехото от писъка й се заблъска в стените на обсерваторията и се върна при нея точно в мига, когато обърна гръб на Давид. Тя повдигна главата на Зейн и го целуна. Хвърлената в лицето на Давид обида постигна желания ефект, но тя нямаше сили да го погледне отново, дори след като чу стъпките му да се отдалечават в мрака, отначало бавно, после тичешком.

С периферното си зрение мерна трепкащи очертания. Това обаче не бяха сенки от пламъците на огъня — беше нейното сърце, което биеше така учестено, че можеше да види препускащата по вените й кръв, която пулсираше силно в очите й, сякаш искаше да изскочи навън.

Нарече Давид грозен. Той никога нямаше да забрави това, нито пък тя.

Бях принудена да използвам тази дума, каза си. Всяка секунда беше от значение, а нищо друго не би го отблъснало толкова категорично. Аз направих своя избор.

— Ще се погрижа за теб — каза гласно тя.

Той едва открехна клепачи и немощно се усмихна.

— Хм, надявам се нямаш нищо против да се направя, че припадам при тази новина.

Толи сподавено се засмя.

— Добро хрумване.

— Наистина ли можем да избягаме? В момента едва ли съм в състояние да се изправя.

— Не. Те просто ще ни намерят тук.

Той докосна зъба си с език.

— О, да, доста е гадно. А заради мен едва не изловиха всички.

Тя вдигна рамене.

— Просто защото си дошъл дотук. Само заради това.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш с мен?

— По всяко време мога да избягам от града, Зейн. Мога да спася теб, Шай и всички останали, които останаха. Сега съм излекувана завинаги. — Толи се загледа към изхода, наблюдавайки как сърфовете един по едни се вдигат във въздуха. Напускаха всички, без изключение. Тя отново сви рамене. — Няма връщане назад. Пък и ако сега хукна подир Давид, това само ще ми развали чудната раздяла с него.

— Да, сигурно е така — тихичко се засмя Зейн. — Ще ми направиш ли една услуга, Толи? Ако някога решиш да късаш с мен, просто ми остави пинг.

Тя отвърна на усмивката му.

— Дадено. Но само ако обещаеш никога вече да не си слагаш ръката в трошачката.

— Имаш го. — Зейн погледна пръстите си, после ги сви в юмрук. — Страх ме е. Искам да остана газиран.

— Пак ще бъдеш газиран. Аз ще ти помогна.

Той кимна и стисна ръката и. Гласът му потрепери, когато каза:

— Мислиш ли, че Давид е прав? Че ме избра само заради големите ми красиви очи?

— Не. Мисля, че причината е в онова, което казах. И което ти каза, преди да скочиш от балона. — Тя сухо преглътна. — А ти как смяташ?