Скотт Вестерфельд - Красивите

— Направи нещо за него! — извика Толи.

Мади дръпна фенерчето от ръката й.

— Толи, вградено е в костта. Трябва да му разбия челюстта, за да го махна.

— Тогава не го вади, просто го накарай да млъкне. Строши зъба! Той може да го понесе! Мади поклати глава.

— Зъбите на красивите се изработват от същия материал, от който правят крилете на самолетите. Не може просто така да се строшат. Ще ми трябват специални зъбни наночастици, за да го разбия. — Тя обърна лъча на фенерчето към Толи и посегна към устата й.

Толи рязко се извърна.

— Какво правиш?

— Искам да съм сигурна за теб.

— Но аз не съм ходила в бол… — понечи да протестира Толи, но Мади насила отвори устата й, Толи гневно изръмжа, но все пак я остави да погледне вътре за кратко; щеше да свърши по-бързо от един спор. Когато Мади най-накрая изсумтя и я остави на мира, Толи язвително попита: — Доволна ли си?

— Засега. Но се налага да оставим Зейн тук.

— Не си го и помисляй! — изкрещя Толи.

— Те ще са тук в следващите десетина минути — обади се Давид.

— За по-малко от десет минути — изправи се Мади.

Пред погледа на Толи играеха светли кръгове от насоченото в очите й фенерче. Почти не можеше да различи лицата им и да види тяхното изражение. Не проумяваха ли какво преживя Зейн, за да дойде тук, какво пожертва за това лекарство?!

— Аз няма да го изоставя.

— Толи… — започна Давид.

— Това няма значение — прекъсна го Мади. — Технически погледнато, тя все още е красив ум.

— Не е вярно, не съм!

— Даже не си взела правилното хапче. — Мади сложи ръка на рамото на Давид. — Толи все още има мозъчна аномалия. Сканират ли мозъка и, дори няма да се наложи пак да я слагат под ножа. Ще си помислят, че просто е решила да се поразходи дотук.

— Мамо! — извика Давид. — Няма да я оставим!

— Нито аз ще дойда с вас — каза Толи.

Мади поклати глава.

— Може би мозъчната аномалия наистина не е от толкова голямо значение, колкото предполагах. Баща ти мислеше, че красивият ум е естествено състояние за повечето хора. Те искат да са празноглави, мързеливи, суетни — Мади хвърли поглед към Толи — и егоисти. Не е нужно много, за да започне да доминира точно тази част от личността им. Според баща ти някои хора не си представят живота по друг начин.

— Аз е бил прав — тихо каза Толи. — Сега съм излекувана.

Давид мъчително простена.

— Излекувана или не, Толи, ти не можеш да останеш тук. Не искам пак да те загубя! Мамо! Направи нещо!

— Щом искаш да спориш с нея, давай! — Мади се завъртя на пети и се отправи към изхода на обсерваторията. — Заминаваме след две минути — извика пътьом тя, без дори да се обърне. — С теб, или без теб.

Давид и Толи постояха мълчаливо няколко секунди. Чувстваха се също като сутринта при руините, когато никой от двамата не знаеше какво да каже отначало. Все пак лицето на Давид вече не я шокираше толкова, даде си сметка Толи. Дали защото всичко беше заложено на карта, или пък ледената баня прочисти главата и от последните остатъци на красивия ум. Или просто са й трябвали няколко часа, за да направи разлика между сънищата и реалността.

Давид не беше принц — независимо дали е красив, или не. Той беше първото момче, в което тя се влюби, но нямаше да остане и последното. Времето и новите преживявания промениха онова, което се случи между тях.

По-важното обаче беше, че сега до нея има друг. Вярно, крайно несправедливо е операцията да заличи спомените й с Давид, но на тяхно място вече имаше нови и тя не можеше просто да ги размени със старите. Двамата със Зейн се газираха един друг, заедно бяха оковани в белезници и заедно избягаха от града. Затова не можеше да го изостави в такъв момент само защото някой беше ограбил част от мозъка му.

Толи отлично знаеше какво е да си съвсем сам, изправен срещу града.

Зейн беше единственият човек в живота й, когото не беше предала и нямаше намерение да го прави точно сега. Тя взе ръката му.

— Няма да го изоставя.

— Разсъждавай логично, Толи — бавно започна Давид, обръщайки се към нея, сякаш беше малко дете, — даже и да останеш, ти не можеш да помогнеш на Зейн. Просто ще заловят и двама ви.

— Майка ти е права. Те не могат да направят нищо повече на мозъка ми, а аз ще му помогна, ако съм до него в града.

— Можем тайно да вкараме лекарство за Зейн, така, както направихме за теб.

— Аз нямах нужда от лекарство, Давид. Може и със Зейн да е било така. Аз ще го поддържам газиран и ще му помогна да си възстанови унищожените връзки в мозъка. Но без мен той няма никакъв шанс.