Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

— Какво криеш там? И преди сме виждали проклетите пиявици.

— Значи, няма какво да гледате Акин.

— Поредният червей, дошъл да ни изсмуче.

— Той спаси живота на жена ми — каза Гейб. — Какво, по дяволите, си спасил ти?

— Ей, просто исках да го видя… да се уверя, че е добре.

— Хубаво. Ще имаш възможността да го направиш, когато той може да стане и да те види също.

Акин започна да се притеснява, че по някакъв начин този мъж ще успее да проникне в къщата. Явно човеците се чувстваха силно изкушени да правят неща, които са били предупредени да не правят. А Акин беше в най-уязвимия си период от ранното си детство насам. Можеха да го измъчват и от разстояние. Да стрелят по него. Ако нападателят беше достатъчно упорит, можеше и да убие Акин. И в този момент той беше сам. Без придружител. Без пазител.

Отново започна да се опитва да се движи. Напъваше се отчаяно, но единствено новите му сетивни пипала се размърдаха. Започнаха да се гърчат и свиват на възел безпомощно.

И тогава се появи Тейт. Спря, огледа множеството мърдащи сетивни пипала и се настани на освободения от Гейб стол. На скута й лежеше дълга, матовосива пушка.

— Чу тези тъпотии, нали? — каза.

— Да — прошепна той.

— Опасявах се, че ще ги чуеш. Спокойно. Тези хора ни познават. Няма да стъпят тук, освен ако не решат, че искат да загубят живота си. — Преди беше толкова против оръжията. А сега държеше пушката в скута си, все едно й е приятел. А той трябваше да е доволен, благодарен за защитата. Той мълчеше, объркан, а тя каза: — Добре ли си?

— Страхувам се, че някой ще бъде убит заради мен.

Тя не каза нищо за момент. Най-накрая го попита:

— Скоро ли ще можеш да вървиш?

— След няколко дни. Три или четири. Може би.

— Дано не се окаже късно. Ако си подвижен, няма да посмеят да те притесняват. Изглеждаш изцяло като оанкали.

— Ще си тръгна, щом започна да ходя.

— Ние ще дойдем с теб. Крайно време е да се махнем от това място.

Той я погледна и й се усмихна. Или поне си мислеше, че го е направил. Тя се засмя.

— Чудех се дали можеш да го правиш.

По внезапното притъпяване на усещанията си усети, че новите му сетивни пипала са прилепнали към тялото му, гладки като втора кожа, и приличат повече на нещо нарисувано, отколкото истинско. През целия си живот бе ставал свидетел на това при оанкалите и конструктите. Сега му се струваше напълно естествено да го прави и той.

Тя го докосна.

Видя я как протяга ръка към него, усети топлината на дланта й още преди да я е допряла до рамото му и да я е плъзнала по гладките пипала. Той успя да ги задържи спаднали само секунда. След това се увиха около ръката й. Женствеността й го измъчваше повече от всякога, но единственото, което той можеше да направи, бе да я опита и да се наслади на вкуса. Дори и тя да имаше сексуално влечение към него, той щеше да е безпомощен.

— Пусни ме — каза тя.

Не беше уплашена или ядосана. Просто го чакаше да я пусне. Не можеше да си представи колко трудно е за него да отдръпне сетивните си пипала, да прекъсне дълбокия отчайващ контакт.

— Какво беше това? — попита го тя, след като освободи ръката й.

Не беше достатъчно бърз, че да измисли безобиден отговор, преди тя да се засмее.

— Така си и помислих — каза му. — Определено трябва да те върнем у дома. Там чакат ли те партньори?

Той мълчеше огорчен.

— Извинявай. Не исках да те притесня. Отдавна мина времето, в което бях юноша.

— Човеците ме наричаха така, преди да се променя.

— Младеж тогава.

— Как можеш да се държиш снизходително с мен и да ме следваш в същото време?

Тя се усмихна.

— Не знам. Още не съм съвсем наясно с чувствата си към новото ти Аз.

Нещо в начина, по който го каза, беше лъжа. Нито една от думите не беше пряка лъжа, но нещо не беше наред.

— Ще заминеш ли за Марс, Тейт, или ще останеш на Земята? — попита я.

Тя сякаш се отдръпна от него, без да помръдне дори.

— Свободна си да направиш и едното, и другото.

Тя имаше оанкали партньори, които щяха да са повече от щастливи да остане тук. А ако не го направеше, можеше те никога да не се заселят на Земята.

— Край — каза Тейт тихичко.

Искаше му се тя да е оанкали, за да може да й покаже, че наистина мисли това, което казва. Думите му не бяха в отговор на нейното снизходително отношение, както тя очевидно вярваше. Той бе отвърнал на неискреността в начина й на говорене. Но комуникацията с човеците винаги беше непълна.

— Проклет да си — каза Тейт приглушено.