Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

— Че не можете да надраснете този капан, неспособни сте да решите проблема си в полза на интелекта. Че йерархичното поведение винаги избира и се стреми към себе си, независимо дали трябва, или не. Че дори Марс няма да е достатъчно голямо предизвикателство, за да се промените. — Той спря. — Че да ви се даде нов свят и да ви бъде позволено да се размножавате отново… би било равносилно на това, да отглеждаш интелигентни същества с единствената цел те да се избият взаимно.

— Това не е целта ни — възрази тя.

Той се подвоуми, чудеше се какво да каже. Истината или нищо. Истината.

— Йори, целта на човечеството не е тази, която ти или аз казваме, че е. Тя е това, което биологията казва, че е… което казват гените ви.

— Вярваш ли в това?

— … да.

— Тогава защо…?

— Шансът съществува. Мутация. Неочаквани влияния на новата околна среда. Неща, които никой не е предвидил. Оанкалите може да грешат.

— А ние?

Той само я погледна.

— Защо оанкалите ти позволяват да вършиш това?

— Аз искам да го направя. Други конструкти смятат, че трябва да го направя. Някои от тях ще ми помогнат. Дори онези, които не са на това мнение, разбират защо го искам. Оанкалите го приемат. Постигнаха консенсус. Те няма да помагат, само ще преподават. Няма да стъпват на Марс от момента, в който започнем. Няма дори да ви транспортират до там. — Той се опитваше да открие начин да я накара да разбере. — За тях това, което правя, е ужасно. По-ужасно би било само ако ви убия всичките със собствените си ръце.

— Звучи нелогично — прошепна тя.

— Вие не можете да видите и прочетете генетичната структура, както тях. Не е като да четете думи по някоя страница. Те я усещат и знаят. Те… В английския няма дума за това, което правят. Ако кажа, че знаят, ще е напълно неадекватно обяснение. Аз съм създаден да мога да го възприемам, преди да съм готов за него. Сега го разбирам, както никога не съм могъл.

— И пак ще ни помогнеш.

— Пак ще ви помогна. Трябва.

Тя си тръгна. Враждебното изражение беше напуснало лицето й, когато се обърна, за да го погледне, преди да затвори дървената врата. Изглеждаше объркана, но обнадеждена.

— Ще пратя някого — каза и затвори вратата.

Акин спеше и само с периферията на сетивата си разбра, че Гейб дойде и седна до него. Мъжът говореше с него за първи път, но той не се събуди, за да отвърне.

— Съжалявам — каза Гейб, щом се увери, че Акин е заспал.

Не повтори думата, нито я обясни.

Гейб все още се навърташе наоколо, когато отвън се чу шум. Не беше силен или заплашителен, но Гейб излезе да провери какво става. Акин се събуди и заслуша.

Бяха спасили Рудра, но тя бе умряла. Похитителите й я бяха пребили и изнасилили така жестоко, че спасителите й не можаха да я върнат вкъщи жива. Не бяха успели дори да хванат или убият нито един от нападателите. Бяха изтощени и разгневени. Връщаха тялото на Рудра в селището, за да бъде погребано до това на мъжа й. Още двама изгубени. Мъжете проклинаха всички нападатели и се опитваха да разберат откъде е дошла групата. Къде трябваше да отидат за реванш?

Някой — не Гейб — повдигна въпроса за Марс.

Друг му каза да млъкне.

Трети попита как е Акин.

— Добре — отговори Гейб.

Имаше нещо особено в начина, по който го каза, но Акин не можеше да установи какво точно.

За известно време мъжете не казаха нищо.

— Дайте да го видим — обади се един от тях изведнъж.

— Не той отвлече Рудра и уби Мехтар — каза Гейб.

— Да съм казвал такова нещо? Просто искам да го видя.

— Прилича на оанкали сега. Точно като оанкали е. Йори твърди, че самият той не е особено очарован от това, но не може да направи нищо по въпроса.

— Чух, че можели да променят външния си вид след метаморфозата — каза някой. — Нещо като онези гущери хамелеони, които си променят цвета.

— Надяваха се, че ще могат да използват нещо, взето от нас, за да го правят — каза Гейб. — Май беше ракът. Но не съм виждал и знак, че са успели.

Не бяха. Нямаше дори да опитат, докато хората не свикнеха повече с конструкти като Акин — с човешко-родените мъжки — за които се смяташе, че са най-вероятен източник на проблеми. Нямаше да могат да го правят, докато не се появяха конструкти оолои.

— Да идем всички да го видим.

Отново същият глас. Същият мъж, който бе поискал и преди малко да види Акин. Кой беше? Акин се замисли, порови в спомените си. Не го познаваше.

— Чакайте — каза Гейб. — Това е моят дом. Не може просто така да влезете, когато си искате!