Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

Акин чуваше звуците, но не знаеше какво се случва. С него беше Пилар Леал. Остана, докато стрелбата не свърши. После го остави за малко, за да провери дали всичко с мъжа й е наред. Когато се върна при него, той отчаяно се опитваше да проговори.

Пилар изпищя в шок и той осъзна, че сигурно прави нещо, което тя можеше да види. Той я виждаше, чуваше, усещаше миризмата й, но беше някак отдалечен от себе си. Нямаше представа за себе си и не можеше да каже дали не кара някоя част от тялото си да се движи. Реакцията на Пилар му каза, че прави точно това.

Успя да издаде някакъв звук и разбра, че го е направил. Беше просто дрезгаво грачене, но го бе направил съзнателно.

Пилар се доближи предпазливо и се вторачи в него.

— Est despierto? — попита.

Дали е буден?

— Sí — каза и се задъха и закашля.

Нямаше никаква сила. Чуваше се как говори, но продължаваше да се чувства разделен от тялото си. Опита се да го изправи и не успя.

— Боли ли те? — попита тя.

— Не. Слабост. Слабост.

— Какво да направя? Какво да ти донеса?

Не можа да й отговори в продължение на няколко секунди.

— Престрелка — каза накрая. — Защо?

— Нападатели. Проклетите копелета! Отвлякоха Рудра. Убиха съпруга й. А ние убихме двама от тях.

На Акин му се прииска да потъне обратно в убежището на безсъзнанието. Не се избиваха заради решението за Марс, но все пак се унищожаваха един друг. Изглежда, човеците винаги можеха да намерят причина да отнемат живота на някого. Той ще им даде нов свят — суров свят, в който ще са им необходими сътрудничество и интелект. Без наличието на което и да е от двете, този свят ще ги убие със сигурност. Имаше ли шанс Марс да ги разсее от убийствата достатъчно дълго, че размножавайки се, да намерят път, който да ги изведе от Противоречието им?

Почувства се малко по-силен и отново се опита да говори с Пилар. Установи, че я няма. Сега с него беше Йори. Значи, е спал. Да, беше съхранил спомена за това, как Йори идва, как Пилар й съобщава, че е проговорил, и след това излиза. Как след това Йори му казва нещо, но разбира, че е заспал.

— Йори?

Това я стресна: тя също се бе унесла в сън.

— Значи, си буден — каза му.

Той пое дълбоко дъх.

— Още не е свършило. Не мога да се движа много.

— А трябва ли изобщо да опитваш?

Той се насили да се усмихне.

— Да. — И малко след това: — Върнаха ли Рудра?

Не познаваше жената, но си спомняше, че я е виждал по време на престоя си във Феникс. Беше дребна, тъмна жена с права черна коса, която щеше да се влачи по земята, ако не я носеше вързана. Тя и съпругът й бяха азиатци от място, наречено Южна Африка.

— Мъжете тръгнаха след тях. Но не мисля, че са се върнали.

— Много ли са нападенията?

— Прекалено много. И стават все повече.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото сме дефектни. От твоите хора го знаем.

За първи път я чуваше да говори с такава горчивина.

— Преди нападенията не бяха чак толкова много.

— Хората тук таяха някаква надежда, когато беше малък. Бяхме по-трудна мишена. И… нашите мъже още не бяха започнали да нападат другите селища.

— Мъжете от Феникс правят това?

— Човечеството се самоунищожава от скука, безнадеждност, огорчение… Изненадана съм, че сме оцелели толкова дълго.

— Ти ще заминеш ли за Марс, Йори?

Тя го гледа в продължение на няколко секунди.

— Значи, е истина?

— Да. Трябва да разчистя пътя. След това човечеството ще си има свое място.

— И какво ще правим с това място?

— Ще се трудите здраво и няма да му позволявате да ви убие. Ще можете да живеете там, след като съм го подготвил, но няма да ви е лесно. Ако не внимавате и не работите заедно, ще измрете.

— Ще можем ли да имаме деца?

— Това не мога да уредя. Ще трябва да позволите на оолои да го направи.

— Но ще стане!

— Да.

Тя въздъхна.

— Тогава ще замина. — Отново го изгледа. — Кога?

— След години. Но някои от вас ще заминат по-рано. Някои от вас ще трябва да видят и разберат това, което правя там, за да знаете от самото начало как работи новият ви свят.

Тя го наблюдаваше безмълвно.

— Ще ми трябва и помощ за другите бунтовници — каза й.

Напрегна се за момент в опит да вдигне ръка, да разхлаби възела, в който се бе превърнало тялото му. Все едно беше забравил как да се движи. И все пак това не го притесни. Знаеше, че само се опитва да забърза неща, които нямаше как да бъдат пришпорени. Можеше да говори. И това беше достатъчно.

— Сигурно изглеждам много по-малко човешки отпреди — продължи. — Няма да мога да говоря с хората, които ме познават в предишния ми вид. Не искам да стрелят по мен или да трябва да ги заплашвам. Необходими са ми хора, които да говорят с останалите човеци и да ги съберат.