Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

— Грешиш.

— Какво?

— За това ти трябват основно оанкали. Или възрастни конструкти.

— Но…

— Трябват ти такива, които няма да бъдат застреляни на място. Нормалните хора стрелят по оанкали само погрешка. Трябват ти хора, които никой няма да превърне в затворници, чиято дума не значи нищо. А човешките същества правят точно това тези дни. Застрелват мъжете. Отвличат жените. Ако се чудиш какво да правиш, нападни съседите.

— Толкова ли е зле?

— И повече.

Той въздъхна.

— Ще ми помогнеш ли, Йори?

— Какво искаш да направя?

— Да ме съветваш. Ще имам нужда от човеци, които да ме съветват.

— От това, което съм чувала за нея, майка ти трябва да е един от тях.

Той се опита да разчете замръзналото й лице.

— Не знаех, че знаеш коя е.

— Хората говорят разни работи.

— Значи, съм си избрал добър съветник.

— Не знам. Не мисля, че бих могла да напусна Феникс. Освен с групата, която ще замине за Марс. Обучила съм и други, но съм единственият доктор по образование тук. Шегувам се. Психиатър съм. Но поне имам формално образование.

— Какво е психиатър?

— Доктор, чиято специалност са психическите заболявания. — Тя се засмя горчиво. — Оанкалите твърдят, че тези като мен са се занимавали с разстройства, които са много по-органични, отколкото сме могли да установим.

Акин не каза нищо. Имаше нужда от някого като Йори, който познава бунтовниците и който видимо не се страхува от оанкалите. Но тя трябваше сама да убеди себе си. Трябваше да осъзнае, че да помогнеш на човечеството да се премести в новия си свят, е много по-важно от това, да наместваш счупени кости и да лекуваш рани от куршум. Вероятно вече го бе осъзнала, но имаше нужда от време, за да го приеме. Той смени темата.

— Как изглеждам, Йори? Колко съм се променил?

— Изцяло.

— Моля?

— Приличаш на оанкали. Не звучиш така, но ако не знаех кой си, щях да предположа, че си малък оанкали. Дете, най-вероятно.

— Мамка му!

— Ще се променяш ли още?

— Не. — Той затвори очи. — Сетивата ми не са толкова остри, колкото ще бъдат след време. Но външният ми вид в момента е този, в който ще остана винаги.

— Наистина ли не ти е приятно?

— Разбира се. Господи. Колко бунтовници ще ми се доверят сега? Колко от тях ще повярват, че съм конструкт?

— Няма значение. Колко от тях имат доверие един на друг? Въпреки че знаят, че са човеци.

— Не навсякъде е така. Близо до Ло има селища на съпротивата, които не воюват толкова.

— Може да ти се наложи да се обърнеш към тях и да се откажеш от някои от хората тук.

— Не знам дали бих могъл да направя това.

— Аз мога.

Той погледна към нея. Беше седнала така, че да я вижда с очите си, без да му се налага да се движи. Тя щеше да се върне с него в Ло. Щеше да го съветва и да проследи метаморфозата на Марс.

— Все още ли нямаш нужда от храна? — попита го тя.

Самата идея го отврати.

— Не. Скоро може би, но не сега.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. Но ти благодаря, че се погрижи да не съм сам и за момент.

— Чувала съм, че е важно.

— Много. В близките няколко дни би трябвало да започна да се движа. Тогава пак ще трябва да има хора около мен.

— Някой конкретно?

— Ти ли подбра хората, които седяха с мен… с изключение на семейство Риналди, разбира се?

— Аз и Тейт.

— Справили сте се чудесно. Всички те ли ще емигрират на Марс?

— Не се водехме от това, като ги избирахме.

— Ще емигрират ли?

След миг забавяне, тя кимна.

— Да. Както и още няколко други.

— Прати ги тези други тук — ако смяташ, че няма да се изплашат от външния ми вид.

— Всеки от тях е виждал оанкали преди.

Той се зачуди дали не иска да го обиди с това. Каза го с толкова странен тон. Горчивина, смесена с нещо друго. Тя стана.

— Чакай — каза й.

Тя спря, но изражението й остана същото.

— Възприятията ми още не са обострени докрай. Не мога да преценя какво не е наред.

В очите й сега се четеше несъмнена враждебност.

— Мислех си за това, колко много хора страдаха и си отидоха — каза тя. — Колко много вече са… неспасяеми. И колко много предстои да изгубим. — Тя млъкна, пое дълбоко дъх. — Защо оанкалите ни причиниха това? Защо не ни предложиха Марс още преди години?

— Те никога не биха ви предложили Марс. Аз ви го предлагам.

— Защо?

— Защото аз съм част от вас. Защото смятам, че трябва да ви се даде още един шанс да се размножавате и така да избягате от клопката на генетичното ви Противоречие.

— А какво смятат оанкалите?