Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

— Моля?

Тя извърна очи. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше застанала от едната страна, за не могат да я видят отвън. Но под този прозорец нямаше никого. Закрачи из стаята, неспокойна, унила.

— Мислех, че съм взела решението си — каза. — Смятах, че самото напускане на това място ще е достатъчно на този етап.

— То е — каза Акин. — Няма нужда да бързаш. Все още не се налага да вземаш други решения.

— Кой сега се държи снизходително? — попита тя с горчивина.

Пак го беше разбрала погрешно.

— Разбирай думите ми буквално — каза Акин. — Приеми, че имам предвид точно това, което казвам.

Тя го изгледа с изумление и недоверие.

— Можеш да решиш по-късно — настоя той.

След един кратък момент тя въздъхна.

— Не — каза, — не мога.

Тъй като не я разбра, той не каза нищо.

— Но това си е мой проблем — продължи тя. — Вече нямам избор. Трябва да замина.

— Не трябва.

Тя поклати глава.

— Отдавна направих избора си… както и Лилит своя. Избрах Гейб, Феникс и човечеството. Хората ми ме отвращават понякога, но това са моите хора. Трябва да замина с тях.

— Наистина ли?

— Да.

Тя седна отново, а миг след това остави пушката в скута си и затвори очи.

— Тейт? — обади се той, когато вече изглеждаше поуспокоена.

Тя отвори очи, но не каза нищо.

— Притеснява ли те начинът, по който изглеждам сега?

Стори му се, че въпросът я издразни. Но тя само вдигна рамене.

— Ако ме бяха попитали как бих се чувствала, ако се промениш напълно, щях да кажа, че това най-малкото би ме разстроило. Но не ме. Не мисля, че е проблем и за останалите. Всички гледахме как се променяш.

— Ами онези, които не са гледали?

— Мисля, че за тях ще си някой оанкали.

Той въздъхна.

— Заради мен имигрантите ще са по-малко.

— Заради нас — каза тя.

Заради Гейб — това имаше предвид.

— Помислил е, че съм умряла, Акин. Паникьосал се е.

— Знам.

— Говорила съм с него. Ще ти помогнем да събереш хора. Ще обиколим селата — сами, с теб или с други конструкти. Само ни кажи какво искаш да направим.

Удоволствието отново приглади сетивните му пипала.

— Ще ми позволиш ли да подобря възможностите ти да оцеляваш след наранявания и да се възстановяваш? — попита я. — Ще допуснеш ли някой да поправи генетично хореята на Хънтингтън, от която страдаш?

Тя се поколеба.

— Хореята?

— Не би искала да предадеш болестта на децата си, нали?

— Но генетичните промени… Те означават да прекарам време с оолои. Много време.

— Болестта се е активизирала, Тейт. Вече беше активна, когато те лекувах. Помислих си, че може би… си забелязала.

— Искаш да кажеш, че ще се разболея от нея? Ще полудея?

— Не. Аз оправих нещата отново. Но само временно. Деактивирах ген, който е трябвало да бъде сменен отдавна.

— Аз… не бих могла да преживея това.

— Болестта може би е била причината да паднеш.

— О, боже — прошепна тя. — Така беше и при майка ми. Непрекъснато падаше. И казваше, че… личността се променя. А аз четох, че болестта причинява мозъчни увреждания… които са необратими…

— Не и за оолои. А и състоянието ти все още не е сериозно.

— Всяко мозъчно увреждане е сериозно!

— Това може да бъде оправено.

Тя го изгледа. В очите й се четеше, че иска да му повярва.

— Не може да занесеш това нещо в колонията на Марс. Знаеш, че не можеш. Ще плъзне из населението за няколко поколения.

— Знам.

— Значи, ще позволиш да го поправим?

— Да.

Не беше толкова дума, колкото движение на устните й, но Акин го видя и й повярва. Унесе се в сън, облекчен и изненадващо изтощен. С нейната помощ и с тази на другите от Феникс той имаше шанс да направи колонията на Марс успешна.

Когато се събуди, къщата беше в пламъци.

Първо си помисли, че звукът, който чува, е от дъжда навън. Миризмата на дим му каза ясно, че става дума за пожар. Беше сам. В стаята беше тъмно, а в главата му беше само споменът за Мейси Уилтън, който седи до него, сложил къса и дебела пушка в скута си. Двуцевна пушка от модел, който Акин виждаше за първи път. Мъжът беше станал и излязъл да провери какви са странните шумове, идващи точно отпред къщата. Акин върна обратно спомените си за звуците. Дори и заспал, той беше чул това, което Мейси вероятно бе изпуснал.

Шепнещи хора.

— Не го изливай там. Хвърли го по стената, там ще има ефект. И на верандата.

— Млъкни. Да не мислиш, че вътре са глухи?!

Странно неравномерни стъпки.

— Разлей малко под прозореца на мелеза, Бейб.