Мари Лу - Легендата

Очите ми оглеждаха кулата отстрани. Понякога успявах да проникна в някоя сграда, като се движа по нея от външната й страна, ако има балкони, върху които да скачам, и первази на прозорци, по които да пазя баланс. Веднъж изкатерих четириетажно здание за по-малко от пет секунди. Но тази кула бе твърде гладка и без опори за краката. Трябваше да стигна до лабораторията отвътре. Дори в топлото време потреперих леко и ми се прииска да бях помолил Тес да дойде с мен. Но двама нарушители бяха по-лесни за залавяне от един. Освен това не нейното семейство се нуждаеше от лекарства. Проверявах, за да съм сигурен, че бях пъхнал медальона си под ризата.

Един-единствен медицински камион се появи иззад военните джипове. Няколко войника слязоха от каросерията му и поздравиха медицинските сестри, докато останалите разопаковат кутиите от камиона. Водачът на групата бе млад, чернокос мъж, облечен от глава до пети в черно, с изключение на двата реда сребърни копчета, които проблясваха по офицерската му куртка. Напрегнах се, за да чуя какво казва той на една от медицинските сестри.

— … откъм брега на езерото. — Мъжът пристегна ръкавиците си. За миг успях да зърна пистолета на колана му. — Моите хора щяха да бъдат на входовете тази нощ.

— Да, капитане — отвърна сестрата.

Мъжът докосна фуражката си в поздрав.

— Името ми е Метиъс. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към мен.

Изчаках, докато войниците се разпръснат около периметъра на болницата и мъжът на име Метиъс потъне в разговор с двама от своите хора. Още няколко медицински камиона пристигнаха и отпътуваха, като оставиха войници, някои от които са със счупени крайници, други — с дълбоки разрезни рани по главите или разкъсвания по краката. Поех си дълбоко въздух, след което излязох от сенките и залитайки, се отправих към входа на болницата.

Първа ме видя една медицинска сестра точно пред главната врата. Очите й се стрелнаха към кръвта по ръцете и лицето ми.

— Ще ме приемете ли? — обърнах се към нея аз. Потрепнах от въображаемата болка. — Има ли все още места за тази нощ? Мога да си платя.

Тя ме погледна без никакво състрадание, преди отново да се заеме да драска в един бележник. На врата й висеше идентификационна карта.

— Какво се е случило? — попита.

Когато стигнах до нея, се превих и се подпрях на колена.

— Сбих се — задъхано обясних аз. — Мисля, че ме наръгаха.

Сестрата не ме погледна повторно. Тя приключи с писането, след което кимна на един от пазачите:

— Претърсете го.

Останах на място, докато двамата войници ме проверяват за скрити оръжия. Изскимтях като по даден знак, когато ме докоснаха по ръцете или корема. Не откриха ножовете, пъхнати в ботите ми. Но взеха малката кесия с банкноти, закачена на колана ми — таксата, за да вляза в болницата. Естествено.

Ако бях някое богопомазано момченце от богаташкия сектор, щях да бъда приет без никаква такса. Или щяха да изпратят безплатно доктор директно до мястото, където живея.

Когато войниците дадоха знак на медицинската сестра, че са приключили, тя ми посочи входа на болницата.

— Чакалнята е вляво. Иди да поседнеш.

Благодарих й и със залитане се отправих към плъзгащите се врати. Мъжът на име Метиъс ме наблюдаваше, докато минавам. Той изслуша търпеливо един от войниците си, но го видях как внимателно проучи лицето ми, сякаш по навик. Аз също запомних неговото.

Отвътре болницата бе призрачно бяла. Вляво от мен видях чакалнята, точно както ми каза сестрата — огромно пространство, претъпкано с хора, нашарени с контузии от всякакъв размер и форма. Много от тях стенат от болка — един човек лежеше неподвижно на пода. Дори не исках да гадая от колко време някои от тях са тук, или колко им се е наложило да платят, за да влязат. Огледах къде са разположени всички войници — двама до прозореца на секретарката, двама до лекарската врата в далечината, неколцина близо до асансьорите, като всеки от тях носи идентификационна карта, — след което сведох очи към пода. Завлякох се до най-близкия стол и седнах. Поне веднъж болното ми коляно бе в помощ на дегизировката. За да я допълня изцяло, държах ръцете си, притиснати до хълбока.

Отброих десет минути в ума си, достатъчно дълго, за да пристигнат нови пациенти в чакалнята и войниците да позагубят интереса си към мен. Тогава се изправих, нарочно се спънах и полетях към най-близкия войник. Ръката му инстинктивно се стрелна към пистолета му.

— Върни се на мястото си — нареди ми той.