Мари Лу: Легендата

ЛОС АНДЖЕЛИС, КАЛИФОРНИЯ РЕПУБЛИКА АМЕРИКА

НАСЕЛЕНИЕ: 20 174 282

Майка ми смяташе, че съм мъртъв.

Очевидно не бях мъртъв, но за нея бе по-безопасно да мисли така.

Поне два пъти в месеца виждах обявата за издирването ми да се появява в кадър върху джъмботроните, разположени из целия център на Лос Анджелис. Изглеждаше не на място. Повечето кадри на екраните представляваха щастливи мигове: усмихнати деца, застанали под светлосиньо небе, туристи, позиращи пред руините на моста „Голдън Гейт“, републикански реклами в неонови цветове. Имаше и антиколониална пропагандна: „Колониите искат нашите земи. Те искат това, което нямат. Не им позволявайте да завладеят домовете ви! Подкрепете каузата!“

И тогава идваше ред на криминалната справка за мен. Тя осветяваше джъмботроните с цялото си многоцветно великолепие:

ИЗДИРВАН ЗА НАПАДЕНИЕ, ПАЛЕЖ, КРАЖБА, УНИЩОЖАВАНЕ НА ВОЕННА СОБСТВЕНОСТ, КАКТО И ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ВОЕННАТА КАМПАНИЯ.

200 ООО РЕПУБЛИКАНСКИ БАНКНОТИ ЗА ИНФОРМАЦИЯ, ВОДЕЩА ДО АРЕСТА МУ.

Снимката ми винаги бе различна. Понякога бе на момче с гъсти медни къдрици и очила. Друг път — на момче с черни очи и без коса. Понякога ме изобразяваха чернокож, друг път — бледолик, понякога мургав или смугъл, а също и жълтокож, червенокож, или с какъвто друг цвят на кожата могат да се сетят. С други думи републиката нямаше никаква представа как изглеждам. Те вероятно не знаеха почти нищо за мен, като изключим това, че съм млад и че когато вкарат пръстовите ми отпечатъци в базата си с данни, не откриваха съвпадения. Това бе причината да ме мразят, защото аз не бях най-опасният престъпник в страната, но бях най-търсеният. Аз бях причината те да изглеждат некомпетентни.

Бе ранна вечер, но навън бе пълен мрак, а отраженията на джъмботроните се виждаха в уличните локви. Седях върху рушащия се перваз на прозореца три етажа по-нагоре, скрит от погледи зад ръждясали стоманени греди. Преди сградата е била апартаментен комплекс, но сега бе занемарена. Счупени плафони и парчета стъкло бяха пръснати в безпорядък по пода на стаята, а боята на всяка от стените се лющеше. В един ъгъл на земята с лице нагоре лежеше стар портрет на Електор Примо. Питах се кой ли е живял тук — никой не бе толкова побъркан, че да остави портрета на Електора, захвърлен на пода.

Косата ми, както обикновено, бе пъхната под стар каскет. Очите ми бяха приковани върху малката едноетажна къща от другата страна на пътя. Ръцете ми си играеха с окачения на врата ми медальон.

Тес се облегна на другия прозорец и ме наблюдаваше внимателно. Тази вечер бях неспокоен и тя, както винаги, го усети.

Заразата порази Езерния сектор. Сред блясъка на джъмботроните Тес и аз виждахме войниците в края на улицата, докато те инспектираха всеки дом — лъскавите им черни наметала, които се ветрееха в жегата. Носеха противогази. Понякога, когато излизаха, те маркираха къщата, като рисуваха голям червен знак Х върху входната й врата. Никой не влизаше и не излизаше от този дом след това — поне не и когато някой го наблюдаваше.

— Все още ли не ги виждаш? — прошепна Тес. Сенките скриваха изражението й.

В опит да се разсея, аз се мъчех да сглобя импровизирана прашка от стари PVC тръби.

— Не са вечеряли. Не са сядали на масата от часове. — Преместих и протегнах болния си крак.

— Може би не са си вкъщи?

Хвърлих раздразнен поглед към Тес. Тя се опита да ме утеши, но аз не бях в настроение.

— Вътре свети. Виж и всичките тези свещи. Мама никога не би хабила свещи, ако няма никой вкъщи.

Тес се приближи.

— Трябва да се махнем от града за няколко седмици, става ли? — Тя опита да овладее гласи си, но страхът бе ясно доловим. — Скоро заразата ще отмине и ти ще можеш да ги посетиш. Имаме предостатъчно пари за два билета за влак.

Поклатих глава.

— Една вечер в седмицата, нали така се разбрахме? Просто ме остави да ги наглеждам една вечер в седмицата.

— Аха. Тази седмица идваш тук всяка нощ.

— Просто искам да се уверя, че са добре.

— Ами ако се заразиш?

— Ще поема този риск. Нямаше нужда да идваш с мен. Можеше да ме изчакаш в Алта.

Тес сви рамена.

— Някой трябва да те наглежда.

Тя бе с две години по-малка от мен, макар че говореше така, сякаш бе достатъчно възрастна, за да ми бъде попечител.