Мари Лу - Легендата

— Джун си отива вкъщи. — След което сложи здраво ръката си върху рамото ми и ме отведе настрана от състудентите ми.

Хвърлих бърз поглед назад и успях да им се усмихна.

— До четиринадесетия етаж — извиках аз.

Това отново ги накара да се разшушукат. Някак си това се бе превърнало в най-близката връзка, която имам с останалите студенти в „Дрейк“. Уважаваха ме, обсъждаха ме и пускаха клюки. Но никой в действителност не разговаряше с мен.

Такъв бе животът на петнадесетгодишен студент последна година в университет, който е предназначен за хора на възраст от шестнадесет нагоре.

Метиъс не продума повече, докато си проправяше път надолу по коридорите, покрай подкастрените ливади на централния вътрешен двор, величествената статуя на Електора и най-сетне прекосихме един от покритите физкултурни салони. Минахме покрай дошлите за следобедните тренировки, в които аз би трябвало да взема участие. Наблюдавах как състудентите ми тичат по гигантска писта, заобиколена от 360-градусов екран, който прави симулация на някакъв запустял път на военния фронт. Те държаха пушките пред себе си, като се опитваха да ги заредят и презаредят, колкото могат по-бързо, докато не спираха да тичат. В повечето други университети нямаше да има толкова много студенти войници, но в „Дрейк“ почти всички от нас се бяха насочили към кариерно назначение в армията на републиката. Неколцина от останалите щяха да заемат постове в политиката и Конгреса, а други бяха избрани да останат в университета и да преподават. Но „Дрейк“ бе най-добрият университет на републиката и знаейки, че най-добрите винаги биват назначавани в армията, нашата зала за тренировки бе препълнена със студенти.

Докато стигнем до една от външните улици на „Дрейк“ и аз се кача на задната седалка на чакащия ни военен джип, Метиъс с мъка сдържаше гнева си.

— Отстранена за една седмица? Желаеш ли да ми разясниш нещо? — настоя за обяснение той. — Прибирам се, след като цяла сутрин съм се разправял с патриотите бунтовници, и какво да чуя? Хеликоптери на две пресечки от „Дрейк“. Момиче, което се катери по небостъргач.

Размених приятелски поглед с Томас, войника на шофьорското място.

— Съжалявам — измънках аз.

Метиъс се обърна от мястото си на седалката до шофьора и ме изгледа с присвити очи.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? Знаеше ли, че си напуснала района на кампуса?

— Да.

— Разбира се. Ти си на петнадесет. Покачила си се четиринадесет етажа нагоре на едно… — Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и се успокои. — Бих бил благодарен, ако поне веднъж ме оставиш да изпълня ежедневните си патрулни мисии, без да се тревожа до болка какво си намислила.

Опитах се отново да срещна очите на Томас в огледалото за задно виждане, но той бе вперил поглед в пътя. Знаех, че не трябва да очаквам каквато и да е помощ от него. Бе спретнат както винаги, с идеално зализана коса и перфектно изгладена униформа. Нито един щръкнал косъм, нито един разнищен шев. Томас може да бе с няколко години по-млад от Метиъс и подчинен в патрула му, но бе най-дисциплинираният човек, когото познавах. Понякога ми се искаше и аз да притежавам такава дисциплина. Той вероятно не одобряваше акробатичните ми номера дори повече от Метиъс.

Оставихме центъра на Лос Анджелис зад нас и се придвижихме нагоре по лъкатушещата магистрала в мълчание. Пейзажът се промени от стоетажните небостъргачи на вътрешния сектор на Батала в гъсто струпани казармени кули и цивилни комплекси, всеки от които е само по двадесет до тридесет етажа висок, с червени ориентировъчни светлини, които примигват по покривите, като повечето са с олющена боя след тазгодишната поредица от бури. Метални опорни греди пресичаха на кръст стените им. Надявах се, че скоро ще подновят тези подпори. В последно време войната стана доста ожесточена и при отклоняването в продължение на няколко десетилетия на финансите за инфраструктурата към военните действия не знаех дали тези сгради ще издържат напълно при още едно земетресение.

След няколко минути Метиъс продължи с по-спокоен глас:

— Днес наистина ме изплаши. Притесних се, че по погрешка ще те помислят за Дей и ще стрелят по теб.

Знаех, че брат ми не иска това да звучи като комплимент, но не можех да се възпра и да не се усмихна. Наведох се напред, за да облегна ръце най-отгоре на седалката му.

— Хей — обадих се и подръпнах ухото му, както когато бях хлапе, — съжалявам, че те разтревожих.