Мари Лу - Легендата

Той се изсмя презрително, но аз усетих, че гневът му изчезва.

— Аха. Това го казваш всеки път, Джун, мое майско бръмбарче. „Дрейк“ не ти ли ангажира мозъка достатъчно? Ако е така, то тогава не зная какво би могло да го стори.

— Знаеш… ако ме вземеш със себе си на някоя от твоите мисии, вероятно ще науча много повече и няма да се забърквам в проблеми.

— Добър опит. Няма да ходиш никъде, докато не се дипломираш и не бъдеш назначена в свой собствен патрул.

Прехапах език. Метиъс ме беше взел веднъж — само веднъж — на мисия миналата година, когато всички третокурсници в „Дрейк“ трябваше да минат стаж, като опознаят задълженията в даден род войска. Неговият командир го изпратил да убие един избягал военнопленник от колониите. И така, Метиъс ме взе със себе си и заедно ние преследвахме военнопленника все по-навътре и по-навътре в нашата територия, надалеч от разграничителните огради и ивицата земя, която се простираше от Дакота до Западен Тексас и разделяше републиката и колониите, далеч от бойния фронт, където въздушни кораби осейват небето. Проследих го до една алея в Йелоустоун Сити, Монтана, а Метиъс го застреля.

По време на преследването аз счупих три ребра, а в крака ми бе забит нож. Сега Метиъс отказа да ме взима където и да е.

Когато брат ми най-сетне проговори отново, в гласа му звучеше неохотно любопитство:

— Е, кажи ми — прошепна той, — колко бързо успя да изкачиш тези четиринадесет етажа?

Томас издаде неодобрителен гърлен звук, но аз се ухилих. Бурята премина. Метиъс отново ме обичаше.

— За шест минути — отговарям аз шепнешком на брат ми — и четиридесет и четири секунди. Какво ще кажеш?

— Трябва да е някакъв вид рекорд. Не че, нали знаеш, е трябвало да го правиш.

Томас спря джипа на червен светофар точно зад ограничителните линии и хвърли към Метиъс разгневен поглед.

— Капитане, Джун… ъъъ… госпожица Ипарис няма да научи нищо, ако продължавате да я хвалите за това, че нарушава правилата.

— Гледай позитивно на нещата, Томас. — Метиъс се протегна и го потупа по гърба. — Несъмнено да нарушиш някое правило от време на време е приемливо, особено ако го правиш, за да подобриш уменията си в интерес на републиката. Победа срещу колониите, нали така?

Светофарът светна зелено. Томас отново върна погледа си върху пътя (изглежда, че преброяваше до три наум, преди да тръгне напред с джипа).

— Да — измънка той. — Все пак трябва да внимавате какво окуражавате да върши госпожица Ипарис, особено след смъртта на родителите ви.

Метиъс присви устни, в очите му се появи напрегнато изражение.

Без значение колко силна бе интуицията ми, без значение колко добре се справях в „Дрейк“ или колко перфектни оценки получавах по самозащита, стрелба по мишени и ръкопашен бой, в очите на Метиъс винаги се таеше този страх. Той се страхуваше, че един ден нещо може да ми се случи… като автомобилната катастрофа, която погуби родителите ни. Този страх никога не напускаше лицето му. И Томас го знаеше.

Не познавах родителите ни достатъчно дълго, за да ми липсват по начина, по който липсваха на Метиъс. Винаги когато плачех за загубата им, го правех, защото нямах никакви спомени за тях. Само смътни представи за дълги крака на възрастни, които се тътрят из апартамента ни, и ръце, вдигащи ме от детското столче за хранене. Това е. Всеки друг спомен от детството ми — как поглеждам към залата, докато получавам награда, как ми правят супа, когато съм болна, или съм смъмрена, или ме завиват преди лягане — е свързан с Метиъс.

Минахме покрай половината сектор Батала и през няколко бедняшки квартала. (Не можеше ли тези улични просяци да стоят малко по-далеч от джипа ни?) Накрая стигаме блещукащите терасовидни сгради с множество етажи на Рубинения сектор и си бяхме у дома. Метиъс слезе пръв. Преди да го последвам, Томас ми се усмихна леко.

— Довиждане засега, госпожице Ипарис — каза той и докосна шапката си.

Спрях да се опитвам да го убедя да ме нарича Джун — той никога нямаше да се промени. Все пак не бе толкова лошо да се обръщат подобаващо към теб. Може би, когато станех по-голяма и на Метиъс няма да му призлява при идеята да излизам на срещи…

— Чао, Томас. Благодаря, че ме докара — отвърнах на усмивката му, преди да сляза от джипа.

Метиъс изчака, докато вратата се затвори плътно, преди да се обърне към мен и да сниши гласа си:

— Тази нощ ще се прибера късно — обясни той. В очите му отново се четеше напрегнатост. — Не излизай навън сама. Новините от бойния фронт са, че отново ще спрат електричеството в домовете тази вечер, за да пестят енергия за въздушните бази. Затова недей да мърдаш никъде, разбра ли? Улиците ще бъдат по-тъмни от обикновено.