Мари Лу - Легендата

Сърцето ми се сви. Иска ми се републиката да побързаше и да спечели вече тази война, за да може поне веднъж да имаме електричество цял месец без прекъсване.

— Къде отиваш? Може ли да дойда с теб?

— Ще надзиравам лабораторията в Централната болница на Лос Анджелис. Ще доставят флакони с някакъв мутирал вирус… не би трябвало да отнеме цяла нощ. И вече ти казах, не. Никакви мисии. — Метиъс се поколеба. — Ще се прибера вкъщи колкото мога по-рано. Имаме много неща, за които да говорим.

Той сложи ръце на рамената ми, игнорира озадачения ми поглед и ме целуна бързо по челото.

— Обичам те, Джун, мое майско бръмбарче — изрече той запазената си марка за сбогуване с мен. Обърна се, за да се качи обратно в джипа.

— Няма да те чакам — извиках след него аз, но той вече бе вътре в джипа, който се отдалечи. — Пази се — прошепнах тихо.

Но сега бе безсмислено да го изричам. Метиъс бе твърде далеч, за да ме чуе.

Когато бях на седем години, баща ми се прибра вкъщи от бойния фронт в едноседмичен отпуск. Работата му бе да разчиства след войниците на републиката, затова обикновено отсъстваше, а мама трябваше сама да се грижи за нас, момчетата. Когато татко се прибра вкъщи този път, градските патрули направиха рутинна инспекция на дома ни, след което го завлякоха в полицейското управление на разпит. Предполагам, че бяха открили нещо подозрително.

Полицията го върна обратно с две счупени ръце, а лицето му беше насинено и обляно в кръв.

Няколко вечери по-късно аз пъхнах топка от начупен лед в кутия с бензин, оставих бензинът да се втвърди в хрупкава черупка около леда и я запалих. След това запратих топката с прашка през прозореца на местния полицейски участък. Спомням си пожарните коли, които дофучаха иззад уличния ъгъл скоро след това, както и овъглените останки от западното крило на полицейската сграда. Никога не откриха кой го е сторил, а аз никога не си признах. В крайна сметка нямаше доказателства. Бях извършил първото си перфектно престъпление.

Преди майка ми се надяваше, че аз ще се издигна над скромния си произход. Че от мен ще стане успешен, дори прочут човек.

Аз наистина станах известен, но не мисля, че тя имаше точно това предвид.

Отново бе нощ, цели четиридесет и осем часа, откакто бойниците маркираха вратата на майка ми.

Спотайвах се в сенките на задната уличка на една пресечка разстояние от Централната болница на Лос Анджелис и наблюдавах как персоналът й влиза и излиза през главния вход. Нощта бе облачна, нямаше луна и дори не можех да различа рушащия се надпис на „Банк Тауър“ на върха на сградата. Електрическа светлина озаряваше всеки етаж — лукс, който само държавните сгради и домовете на елитарното общество можеха да си позволят. По улицата се бяха струпали военни джипове, които чакат да им бъде разрешено да влязат в подземните паркинги. Някой проверяваше дали документите им са изрядни. Аз стоях неподвижно, вперил поглед във входа.

Тази вечер изглеждах доста внушително. Обул бях най-хубавия си чифт обувки — боти, направени от черна кожа, която с времето е омекнала, със здрави връзки и метални фортове. Купих ги за 150 банкноти, взети от нашето скривалище с откраднати пари. Плътно притиснат от вътрешната страна на подметките на всеки ботуш съм скрил по един нож. Когато мърдах краката си, можех да усетя хладния метал по кожата си. Черните ми панталони бяха пъхнати в ботушите, а в джобовете си носех чифт ръкавици и черна носна кърпа. Завързал бях тъмна риза с дълги ръкави около кръста си. Косата ми бе пусната и падаше свободно по рамената. Този път бях боядисал светлорусите си кичури в черно, сякаш са били потопени в необработен петрол. По-рано през деня Тес беше изтъргувала пет банкноти за кофа с кръв от минидекоративни прасета от задния вход на някаква кухня. Ръцете, коремът и лицето ми са намазани с нея. Освен това бях нашарил линии от кал по бузите си в добавка.

Болницата се простираше на първите дванадесет етажа от сградата, но аз се интересувах единствено от този без прозорци. Това бе третият и там се намираше лаборатория, в която се съхраняват кръвните проби и лекарствата. От външната страна той бе напълно скрит зад сложни каменни орнаменти и износени флагове на републиката. Зад фасадата се простираше обширен етаж без зали и врати — просто една гигантска стая, пълна с доктори и медицински сестри с бели маски, епруветки и капкомери, инкубатори и медицински носилки. Знаех това, защото съм бил там и преди. Бях там в деня, в който се провалих на изпитанието си, в деня, в който трябваше да умра.