Мари Лу - Легендата

— Стреляйте и ще улучите него, вместо мен — извиках изпод носната кърпа на войниците. Оръжията им вече бяха насочени към мен. Лекарят потрепери, докато го стисках в здравата си хватка.

Притиснах ножа по-плътно до врата му, но внимавах да не го порежа.

— Няма да те нараня — прошепнах в ухото му. — Кажи ми къде са лекарствата против заразата.

Той изскимтя сподавено и усетих, че се поти здраво стиснат в Прегръдката ми. Войниците все още се колебаеха… но един от тях ме заплаши:

— Пусни лекаря! — извика той. — Горе ръцете!

Исках да се изсмея. Войникът трябва да бе новобранец. Прекосих стаята заедно с лекаря и спрях пред фризерите.

— Покажи ми.

Лекарят вдигна треперещата си ръка и отвори вратата на хладилника. Блъсна ни порив от леден въздух. Почудих се дали докторът усеща колко силно бие сърцето ми.

— Ето — прошепна той.

Отместих поглед от войниците достатъчно дълго, за да видя лекаря, който ми посочи най-горния рафт в хладилната камера. Половината от шишенцата имаха етикети, обозначени със знак Х. пресечен по средата: Вирусни мутации Т. Filoviridae. Върху другата половина бе изписано Противоотрова 11:30 ч. Но всички шишенца бяха празни. Лекарството бе свършило. Тихичко изругах. Погледът ми се плъзна по другите рафтове — по тях има само инхибитори срещу заразата и различни болкоуспокояващи. Отново изругах. Сега вече бе твърде късно да се връщам.

— Пускам те — прошепнах на доктора. — Залегни.

Освободих го от хватката си и го блъснах достатъчно силно, за да падне на колена.

Войниците откриха огън. Но аз бях готов за тях — прикрих се зад отворената врата на хладилника и куршумите рикошираха от нея. Грабнах няколко бутилки от инхибиторите срещу заразата и ги напъхах в ризата си. Хукнах да бягам. Един от заблудените куршуми ме одраска и пареща болка ме прониза нагоре по ръката. Почти бях стигнал изхода.

Минах бързо през вратата и в същия миг се включи алармената система. Чу се групово изщракване, когато всички врати към стълбището се заключиха отвътре. Нямаше откъде да се измъкна. Войниците все още можеха да минат през всяка врата, но аз нямаше да успея да изляза. Викове и стъпки отекнаха откъм лабораторията. Един от гласовете изкрещя:

— Ранен е!

Очите ми се стрелнаха нагоре към мъничките прозорци по измазаните с хоросан стени на стълбището. Бяха твърде далеч, за да мога да ги достигна от самите стъпала. Стиснах зъби и извадих втория нож, така че сега държах по един във всяка ръка. Молех се хоросанът да е достатъчно мек и скочих от стълбите, хвърляйки се към стената.

Забих единия нож директно в хоросана. От ранената ми ръка бликна кръв и изкрещях от усилието. Висях по средата между мястото, откъдето се хвърлих, и позицията на прозореца. Залюлях се напред-назад колкото мога по-силно.

Хоросанът започна да поддава.

Зад себе си чух как вратата на лабораторията се отваря рязко и войниците се изсипват отвътре. Навсякъде около мен проблясваха куршуми. Люшнах се напред към прозореца и пуснах ножа, забит в стената.

Прозорецът се счупи, внезапно се озовах навън в нощта и падах, падах, падах, като звезда към първия етаж. Разкъсах ризата си с дълъг ръкав и я оставих да се издуе зад мен, докато мислите ми свистят една след друга през главата ми. Присвити колена. Първо — ходилата. Отпуснати мускули. Поех удара с възглавничките на ходилата. Превъртях се. Земята стремително се приближи към мен. Приготвих се.

При удара си изкарах въздуха. Прекатурих се четири пъти, преди да се забия в стената от другата страна на улицата. За миг останах да лежа там, заслепен и напълно безпомощен. Над себе си чувах разгневени гласове, които се разнасяха откъм прозорците на третия етаж, където войниците разбираха, че ще им се наложи да се върнат обратно в лабораторията и да изключат алармената система. Сетивата ми постепенно се изостриха — сега вече усещах болката в хълбока и ръката си. Използвах здравата си ръка като подпора за да се изправя и потреперих. Гръдният ми кош пулсираше. Мисля, че си бях счупил ребро. Когато се опитах да стана, осъзнах, че съм изкълчил и един от глезените си. Не можах да преценя дали адреналинът не ми позволява да усетя и други последици от падането.

Чуха се викове иззад ъгъла на сградата. Напрегнах се да мисля. Сега бях близо до задната страна на зданието и няколко улички се разклоняваха в тъмнината зад мен. Закуцуках към сенките.

Когато погледнах през рамо, видях малка група войници да се спуска към мястото, където паднах — те сочеха счупените стъкла и кръвта. Един от тях бе младият капитан, когото видях по-рано — мъжът на име Метиъс. Той заповяда на хората си да се разпръснат. Увеличих темпото си и се опитах да не обръщам внимание на болката. Приведох рамена, за да могат черните ми дрехи и коса да ми помогнат да се слея с мрака. Не откъсвах очи от земята. Трябваше да намеря капак на шахта.